Неочакван завой 12част

      Гледах сивата пелена на облаците и ми се искаше да изчезна в тях. Да се превърна в малка прашинка… далече от света, от проблемите, от смъртта, от хората, от полицията, от всичко… До гуша бях уморен… Тези налудничави мисли ме омайваха, но изчезнаха в мига, когато самолетът се приземи плавно на летището. Хората заслизаха, а аз не бързах. Мотаех се и бавно се придвижих към изхода. Ел Ей беше огрян от слънце. Лятото беше в разгара си.
       Взех едно такси и се отправих към дома. Трябваше да се наспя и почина, а после ще му мисля. Напазарувах храна от магазинчето в края на улицата, сокове, плодове и се тръшнах в леглото. Потънах  в сън. Събуди ме телефонът. Мелодията се лееше досадно от апарата, ту спираше, ту започваше на ново. Отворих очи. Идваше ми да го тръшна в стената, този неспиращ  да бръмчи телефон. Почаках да спре и да спя. Исках само сън, но уви. Грабнах го и щях да излая нещо не много прилично, но видях, че е Хари.
          - Ей, Стив, къде си човече? Прибра ли се в града?
          - Да. Спя. Какво си се разбрънкал?
           - Трябва да се видим. Остави спането. Важно е.
       Почудих се какво да правя, но вече се бях събудил, така че му казах:
                - Ок. До половин час съм при тебе. Мога ли да остана няколко дни, че имам проблеми с квартирата?
               -бДа. Колкото искаш. Едната стая е свободна.
       Дръпнах му една лъжа, ама какво да се прави. Ще се покрия, докато разследват смъртта на Мойра. Не ми е до полицаи сега.
 Грабнах една пътна чанта и метнах дрехите си вътре. Взех и нещата, дето ги пазарувах, за да не се развалят. Излязох  на улицата и подкарах трошката към Хари. Из главата ми бръмчаха сто оси. Кой уби Мойра? Защо са я премахнали? Настъпила е на криво май… нечии други интереси. Дали това има връзка с мъжът, който ще носи диаманта за три милиона долара? И как се прецаках с пътуването…Мойра е мъртва, а аз ще си взема двайсетте хиляди на куково лято.

                  И да се ядосвам, няма да променя нещата… така, че спокойно Стиви…
          Хари ми отвори вратата умислен и мълчалив. Беше изчезнала някогашната му усмивка и закачливост. 
            - Привет. Умирам от глад. Дай на хапнем първо – казах аз и 
          тръшнах чантата на земята.
        Отворих пакетите с храна. Направихме си сандвичи, хапнахме бързо.
            - Слушай Стив, подслушвах Мойра няколко дни преди да я пречукат... Тази вечер в 22 ч. пристига на летището Алфредо Виас. Ще носи диаманта. Ще го чакат с кола  две горили. Нашата работа е да го спипаме преди да го поемат горилите. Или да тръгнем след тях.
           - Хари, ти как си представяш тази фантазия? Не сме бандити, как да ги нападнем? Ще ни избият …
           - Разбрах от бръмбарите в къщата кои са горилите, каква кола карат. Успях да се промъкна и да залепя под колата им  проследяващо устройство. Ето виж. Сега са спрели на 28-а улица пред Макдоналдс. Гладни са. Успях да разбера къде ходят. Наели са  една ферма, на стотина километра от тук. Заобиколена  е от гора и пасбища. Няма жив човек наоколо. Разходих се до там. Дебнах ги. Като излязоха се вмъкнах вътре. Извадих предвидливо шперцове от един ключар. Надникнах из къщата. Ако се запътят натам с гостенина е лесна работа. Ще ги изненадаме.
                 Погледнах екрана на джаджата и наистина се виждаше една точка, как е спряла на 28-а улица. Светеща малка точица. После взе да се движи.
           Хари засия. Ухили се и ми намигна.
           После отвори шкафа и изкара два глока. 9-милиметрови. Почистени и смазани. Лъщящи. После ми подаде единия. 
                 -  Влизаш ли в играта Стив? Три милиона долара. По един и половина за всеки?
        Аз държах в ръка студеното оръжие и бях онемял. Тежеше ми като воденичен камък на шията. Не можех да кажа нищо. Парите си ги биваха, но рискът си е риск.
            - Хайде, Стив. Те са утайки. Не ги мисли. Няколко гадини по-малко… светът няма да се затрие без тях… Ще ги проследим.
           Кимнах. Подадох ръка и Хари я стисна. Вече бях в играта. 
           Нямаше връщане назад…

               /Следва/…