Денят се търкулна като кълбо прежда. Смрачи се. По небето полазиха облаци. Каруцата се поклащаше в глухото дъждовно поле. Трепетликите клюмаха. Като безнадежност, под колелата летяха кални пръски. Чичо Евтим замахна припряно над кончето. Бързаше да превари слънцето, преди небето да го похлупи. След залез е мъртво време... Падна гръм. Като железен клин разцепи земята. Конят се забърза. До към моста, пътят се цепеше кръстопътно на четири. От ляво, каруцата задмина човек, смален и прогизнал от дъжда като купчина сняг. Чичо Евтим изсвири и конят забави ход. Мокрият мъж ги наближи, а Евтим го подкани да се качи.
- Накъде така? Хайде, качвай се, че мъртво време ще ни настигне...
Мъжът се качи мълчаливо и седна до Евтим. Свали от врата си мокра, скоро одрана лисица и се загледа в мътните ù зеници. По едно време пророни:
- В пеперудено време живеем! Животът е кратък… Не виждаш кога си се родил, а дъждът те отмие…
- Дъжд ми изрови земята до оградата, там дето осем зарових... И всяка година чака ...