Непробудно зачатие - I
Денят се търкулна като кълбо прежда. Смрачи се. По небето полазиха облаци. Каруцата се поклащаше в глухото дъждовно поле. Трепетликите клюмаха. Като безнадежност, под колелата летяха кални пръски. Чичо Евтим замахна припряно над кончето. Бързаше да превари слънцето, преди небето да го похлупи. След залез е мъртво време... Падна гръм. Като железен клин разцепи земята. Конят се забърза. До към моста, пътят се цепеше кръстопътно на четири. От ляво, каруцата задмина човек, смален и прогизнал от дъжда като купчина сняг. Чичо Евтим изсвири и конят забави ход. Мокрият мъж ги наближи, а Евтим го подкани да се качи.
- Накъде така? Хайде, качвай се, че мъртво време ще ни настигне...
Мъжът се качи мълчаливо и седна до Евтим. Свали от врата си мокра, скоро одрана лисица и се загледа в мътните ù зеници. По едно време пророни:
- В пеперудено време живеем! Животът е кратък… Не виждаш кога си се родил, а дъждът те отмие…
- Дъжд ми изрови земята до оградата, там дето осем зарових... И всяка година чакам едно да ми остане. Попът, съдник божи на земята, с другите мъртви не иска да им попее. Грях било... - каза тъжно Евтим.
- Само грешни деца земята не иска! Некръстени...
- Децата до седмата си година са крилати, но не случихме с жената да им погалим крилата. Пък ние не сме законни... Венчило нямаме.
В приказки Евтим и непознатият му другар стигнаха селото. Влагата се бе просмукала и в мислите им. Стигнаха къщата. Евтим прикани непознатия да влезе у тях, да се постопли.
- Утре ще продължиш, братко! Пътищата винаги намират човек, дори и той да няма очи да ги търси.
Окачиха лисичата кожа на кука в двора. Поотръскаха мокрите си дрехи и влязоха в стаята. Посрещна ги бузеста, не млада жена, с влажни тъмни очи. Сирма ù бе името.
Приведена, жената наизважда сухи дрехи от дървен, изписан сандък. Докато правеше това, непознатият се взираше в понаедрялата ù фигура и специалното ù положение. Но мъжете не питат за женските работи, грешно е... Навечеряха се. Постлаха на госта до огнището и легнаха. По тавана на стаята на съпрузите се затъркаля нещо, дъските заскърцаха.
Уплашена и припотена, с полепнали по слепоочията коси, Сирма разбуди Евтим.
- Пак идват орлетата, девето ще заровим... Грешни сме! - почти изплака жената.
- Спи, дъждът е... Пак си сънувала. – каза сънено Евтим и я привлече към себе си да я успокои.
Наближаваше полунощ, пак се унасяха, когато някой пропищя откъм двора:
- Освободи ме! Очите ми изтекоха от тази влага. Костите ми се стопиха...
Гологлава и боса, Сирма прецапа през разкаляния двор да види кой вика за помощ. Озърна се плахо, но не бяха пропели първи петли, та очите ù губеха формите, не различаваха бялото от черното. Писъкът идваше откъм куката. Пипнешком стигна до нея. Посегна към кожата, за да я хвърли през оградата. Нещо профуча над главата ù, стори ù се, че очите на лисицата са издълбани и кървави. Като кълвани от орле...
Опита да извика Евтим, но уплахата я задуши и повали на земята...
ПС: Разказът се роди въз основа на родилните обичаи и вярвания на българите в миналото. Базирано на фолклора.
© Петя Стефанова All rights reserved.
