Нещата се променят, винаги са се променяли и ще продължават да го правят, но това действие навяваше само лоши спомени, затова се опита да премине през тази врата с високо вдигната глава.

Но някак не се получи. Как не понасяше, когато нещата се променят, без да го уведомят. Представяше си как някой ден ще ги хване тези неща и ще ги напердаши едно хубаво, така че да го запомнят!

Болката оставяше особено усещане в него. Беше странно да го опише, но едновременно се чувстваше жив и да искаше да умре – тук и сега, на момента.

Помисли как да извади сърцето и да скочи отгоре му – с двата крака. Не искаше повече да чувства, да усеща и да бъде човек.

Помисли как може да сложи край на мъките си, но и това не беше за него, най-малкото защото от години не беше мислил за това.

Почти бе забравил какво е да се чувстваш ненужен в нечий живот, когато това усещане се завърна и стовари отгоре му като дъбов гардероб.

Как мразеше да мисли. Мразеше да мисли за това, но болката в него се засилваше. Всяка мисъл за смърт и край усилваше болката все повече.

Хората виждаха в него само великия манипулатор, който винаги получава това, което е поискал. На всяка цена, с всяко действие. Играел с чувствата на хората, с емоциите. И всичко това, само защото се беше променил. Беше станал такъв, какъвто всички му говореха, че трябва да бъде – да порасне.

Какво му донесе това? – болка. Думата наистина не можеше да опише моментното му състояние, тъй като беше с много, много, много малка стойност според него. В края на деня имаше усещането, че не той е манипулирал хората, а те него. Че не той се е подиграл с чувствата им, а те с неговите.

Какво от това? Той щеше да си остане тук, малко по малко всичко в него щеше да се чупи, парче по парче, докато някой ден щеше да намери някой, на който да каже – Порасни! и да промени пътя му.

Странно защо, неговите емоции се засилваха. Болката и омразата не провокираха лоши чувства в него. Напротив, с годините започна да обича, по-силно и по-силно. Да дава колкото може и още повече.

Нищо не беше в състояние да го накара да не обича. Пълнеше очите си със сълзи, но с времето някак започна да преглъща всяка една, по една… по една. Докато накрая не остана нищо.

Всяка вечер, точно преди да си легне, започваше една определена молитва, която той си бе измислил. Молеше Господ само за здраве – за себе си и неговите любими същества. Никога не поиска друго от Бог. Молеше се, а сълзите се стичаха по бузите му.  Благодарност, това беше причина за сълзите му, че и този ден е тук и сега. Че живее. Че няма да се предаде!

„Дишай!“ повтаряше си тихо, „Дишай!“… „Дишай!“… „Дишай!“… „Дишай!“… докато накрая не го изкрещя на глас: „Диииииииииииишаааааааайииии!“