Малко неща в този живот наистина си струва да бъдат припомняни. Любовта? Приятелите? Миналото? Виждаме ги и ги чувстваме, усещаме ги по кожата си и ги викаме в мислите си... докато не си отидат. И изведнъж забравяме за всичко това. Понякога става бързо, друг път са нужни години, но забравяме. Забравата е най-силното ни оръжие срещу небивалиците, които съдбата ни предлага, без да ни пита харесва ли ни, или не. Всичко се превръща в спомен- сладък или болезнен, но неминуемо избледняващ. Миговете летят или пълзят, но винаги отминават. Успяват да се измъкнат, като досадна муха в горещ летен ден. За някой тези мигове означават нещо, за друг – просто се сливат с тягостния пейзаж.
Преди да потъне в забрава, старецът искаше за последен път да се остави на спомените си, на миговете, които го бяха подминали, както и на онези, които бе успял да сграбчи в отчаяната си хватка.
Тя беше първото, което изникна в ума му. Беше я срещал достатъчно пъти за да знае, че не можеше да й се довери. Не можеше да ...