Нещо лично

Малко неща в този живот наистина си струва да бъдат припомняни. Любовта? Приятелите? Миналото? Виждаме ги и ги чувстваме, усещаме ги по кожата си и ги викаме в мислите си... докато не си отидат. И изведнъж забравяме за всичко това. Понякога става бързо, друг път са нужни години, но забравяме. Забравата е най-силното ни оръжие срещу небивалиците, които съдбата ни предлага, без да ни пита харесва ли ни, или не. Всичко се превръща в спомен- сладък или болезнен, но неминуемо избледняващ. Миговете летят или пълзят, но винаги отминават. Успяват да се измъкнат, като досадна муха в горещ летен ден. За някой тези мигове означават нещо, за друг – просто се сливат с тягостния пейзаж.

Преди да потъне в забрава, старецът искаше за последен път да се остави на спомените си, на миговете, които го бяха подминали, както и на онези, които бе успял да сграбчи в отчаяната си хватка.

Тя беше първото, което изникна в ума му. Беше я срещал достатъчно пъти за да знае, че не можеше да й се довери. Не можеше да различи очертанията й, но те бездруго нямаха значение за него. Присъствието й обаче усещаше болезнено добре, като хладния вятър, който смразява костите ти, но със себе си носи обещание за идващата пролет. Беше достатъчно тайнствена, че да задържи вниманието му и достатъчно открита, че да го окуражи да не се отказва.

                -Доста време мина - каза тя.

                -Доста - съгласи се той.

                -Липсвам ли ти? – попита го.

                -Понякога.

Тя се усмихна и протегна ръка. Докосна лицето му с нежните си пръсти и ги прокара по брадичката му.

                -Понякога се радвам, че те няма - сряза я той.

                -Не си първият, който ми го казва – усмихна се тя.

Той въздъхна. Тя никога не беше играла по правилата. Защо да го прави и сега?

                -Някои лъжи човек трудно забравя... – подхвана.

                -Напротив, – рече тя – вече си забравил. Затова ме повика...

                -Не – опита се да й противоречи, но знаеше, че е права.

Тя отново докосна лицето му. Усещането обаче бе болезнено. Нищо никога не бе било толкова болезнено.

                -Какво искаш от мен? – попита той изведнъж.

Жената се засмя.

                -Въпросът е какво ти искаш от мен, не мислиш ли?

                -Исках да си до мен. Исках да ти се доверя, поне веднъж да мога да ти кажа всичко... Но ти никога не ми позволи.

                -Така е – в гласа й сякаш се прокрадна нотка на съжаление, а може би той просто си въобразяваше – Но ти знаеше коя съм. Може би не в началото, но с времето разбра... Знаеше какво ще се случи, но се връщаше отново и отново... Дори сега, когато вече няма никакво значение, отново ме потърси.

Старецът се прокашля. Никога нямаше да спечели тази битка.

                -Ще те видя ли отново? – попита той.

                -Разбира се, когато пожелаеш – отвърна жената.

                -Не ме наранявай, когато това стане – помоли й се.

Звънкият й смях го стресна за миг. Най-красивото нещо в този живот. Най-омразното нещо, освен това. Усети устните й върху неговите. А после отново беше сам. Мигът отмина, а споменът веднага взе да избледнява. Старецът се закашля и притвори очи. Лека усмивка се изписа по лицето му.

Много малко неща си струва да бъдат припомняни. И все пак си ги припомняме.