15.05.2014 г., 23:17

Нещо лично

764 0 1
2 мин за четене

Малко неща в този живот наистина си струва да бъдат припомняни. Любовта? Приятелите? Миналото? Виждаме ги и ги чувстваме, усещаме ги по кожата си и ги викаме в мислите си... докато не си отидат. И изведнъж забравяме за всичко това. Понякога става бързо, друг път са нужни години, но забравяме. Забравата е най-силното ни оръжие срещу небивалиците, които съдбата ни предлага, без да ни пита харесва ли ни, или не. Всичко се превръща в спомен- сладък или болезнен, но неминуемо избледняващ. Миговете летят или пълзят, но винаги отминават. Успяват да се измъкнат, като досадна муха в горещ летен ден. За някой тези мигове означават нещо, за друг – просто се сливат с тягостния пейзаж.

Преди да потъне в забрава, старецът искаше за последен път да се остави на спомените си, на миговете, които го бяха подминали, както и на онези, които бе успял да сграбчи в отчаяната си хватка.

Тя беше първото, което изникна в ума му. Беше я срещал достатъчно пъти за да знае, че не можеше да й се довери. Не можеше да различи очертанията й, но те бездруго нямаха значение за него. Присъствието й обаче усещаше болезнено добре, като хладния вятър, който смразява костите ти, но със себе си носи обещание за идващата пролет. Беше достатъчно тайнствена, че да задържи вниманието му и достатъчно открита, че да го окуражи да не се отказва.

                -Доста време мина - каза тя.

                -Доста - съгласи се той.

                -Липсвам ли ти? – попита го.

                -Понякога.

Тя се усмихна и протегна ръка. Докосна лицето му с нежните си пръсти и ги прокара по брадичката му.

                -Понякога се радвам, че те няма - сряза я той.

                -Не си първият, който ми го казва – усмихна се тя.

Той въздъхна. Тя никога не беше играла по правилата. Защо да го прави и сега?

                -Някои лъжи човек трудно забравя... – подхвана.

                -Напротив, – рече тя – вече си забравил. Затова ме повика...

                -Не – опита се да й противоречи, но знаеше, че е права.

Тя отново докосна лицето му. Усещането обаче бе болезнено. Нищо никога не бе било толкова болезнено.

                -Какво искаш от мен? – попита той изведнъж.

Жената се засмя.

                -Въпросът е какво ти искаш от мен, не мислиш ли?

                -Исках да си до мен. Исках да ти се доверя, поне веднъж да мога да ти кажа всичко... Но ти никога не ми позволи.

                -Така е – в гласа й сякаш се прокрадна нотка на съжаление, а може би той просто си въобразяваше – Но ти знаеше коя съм. Може би не в началото, но с времето разбра... Знаеше какво ще се случи, но се връщаше отново и отново... Дори сега, когато вече няма никакво значение, отново ме потърси.

Старецът се прокашля. Никога нямаше да спечели тази битка.

                -Ще те видя ли отново? – попита той.

                -Разбира се, когато пожелаеш – отвърна жената.

                -Не ме наранявай, когато това стане – помоли й се.

Звънкият й смях го стресна за миг. Най-красивото нещо в този живот. Най-омразното нещо, освен това. Усети устните й върху неговите. А после отново беше сам. Мигът отмина, а споменът веднага взе да избледнява. Старецът се закашля и притвори очи. Лека усмивка се изписа по лицето му.

Много малко неща си струва да бъдат припомняни. И все пак си ги припомняме.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Ханк Мууди Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Гастрит на нервна почва

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса)

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

За хората и крушите

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Не поглеждай назад

Greg

Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма мяст...