Несподелено...

Преди и аз не помня точно колко, но наистина много години, се влюбих.

Влюбих се така, както само един ученик в прогимназиалните класове може да се влюби.

Неистово, до обезумяване, истински и невъзвратимо.

Обект на това мое състояние беше съученичка, седяща на чина пред мен.

За която бях готов на всичко.

Да се бия до кръв.

Да правя неща, които до този момент не си бях и помислял, че мога да направя.

Да не спя нощем.

Да ходя като зомбиран, без да забелязвам ехидните подмятания и скрити погледи, хихикане и коментари на останалите ми съученици.

Бях толкова влюбен, с цялата чистота и младежки усещания на промяната настъпила в мен, че нищо на този свят не можеше да ме отклони от решението момичето да бъде мое и само мое, поне през следващите 50 години...

А съученичката си я биваше – според тогавашните ми представи за идеалната жена и спътник в живота.

Носеше очила - 4 или 5 диоптъра.

Не съм сигурен за късогледство или далекогледство.

Беше пълна отличничка.

Баща ù и майка ù бяха високопоставени чиновници.

Нямаше братя или сестри.

Семейството притежаваше лек автомобил - *Фолксваген костенурка* - тъмносин с бял покрив - недостижим за онова време лукс.

Материално беше добре и носеше шушляк. Имаше навремето и такива дрехи. В училище пишеше с автоматична писалка, а не с обикновена перодръжка с мастилница, която винаги се разливаше или в чантата, или върху дървения чин.

Живееше през две кооперации от нас.

Отношенията ни бяха повече от странни.

Не си говорехме.

Аз я бодях в гърба с писеца на перодръжката.

Дърпах ù плитката.

Цапах с мастило бялата ù якичка.

Изобщо, постъпки, характеризиращи искрените ми, неподправени и дълбоки чувства към нея.

Тя отговаряше по подобен начин, не толкова брутално и гаменски, но отговаряше.

Двубоят с нескрито любопитство от страна на останалите съученици продължи до завършване на прогимназията.

Завърши без победител.

Пътищата ни се разделиха окончателно.

Чухме се за кратко, преди да постъпя в казармата.

И двамата звучахме по телефона някак си възбудено, с недоизказани мисли и мъгливи планове за бъдещето.

След време разбрах, че моята любима е завършила за инженер в Москва, семейна е, работи като проектант и живее в провинцията.

Нищо друго интересно не ми беше казано.

Неусетно се изтърколиха доста години. А професията ми налагаше да пътувам. Много, на различни места, без сезонна почивка или предварителни планове.

Преди време, в един не особено голям, средностатистически европейски град, се отбих да изпия нещо в едно кафене.

С доста маси на тротоара.

И с доста келнери...

Погледнах я. В първият момент не можах да я позная...

Позна ме тя.

Стана ми неудобно.

Изчервих се.

Започнах да заеквам...

Тя беше на работа.

Тя - завършилата с отличие инженерство в Москва.

Тя - моята голяма, мъчителна и несподелена ученическа любов...

Сервираше кафе и аперитиви.

На пенсионерите и случайни гости – такива, като мен.

Не си казахме почти нищо.

Обичайните любезности и изпразнени от съдържание изтъркани дежурни фрази.

Платих. Бакшиша беше включен официално в сметката...не оставих допълнително. Стори ми се унизително...

Това беше.

Но се върнах доста години назад.

И разбрах…

Какво разбрах ли?

Че времето лекува. И че никой досега не е дал точна дефиниция на любовта...

Ден Хааг/София

2002г.