Понечих да отворя външната врата.Една котка измяука продължително и побягна. От кого? Дълго търсех ключа.Къде се е скрил?Въздъхнах облекчено, виждайки го и треснах вратата след себе си.Вятърът разрошваше непокорната ми коса и упорито шепнеше в ушите, зачервени от студа.
Целият свят беше виновен за болката.Обвинявах и себе си, и приятелите, и родителите...
А работата се превърна в триъгълен камък за омразата.Исках да плача, но инатът проговори на човешки език, спирайки настървението на сълзите.
Седнах уморено, несъбута на дивана, тъпчейки чантата и папката с документи.Защо все още бяха в мен? Обикновено след работния ден навличах любимия син пуловер и танцувах под ритъма на латиното.Гледах телевизия без звук, миех лицето си от тревогите...Готвех яйца на очи.
Така до тази седмица, до този ден…:
-Колежке, пак ли се мотаеш?Шефът те вика веднага!Побързай,че е ядосан!-нахално и натъртено проговори касиерката.
Оставих включен компютъра и тръгнах на бегом към офиса, с лист и химикал.
Коридорът ...