Тъкмо се бях омъжила и заминахме при родителите на съпруга ми, които живееха в малко градче близо до манастир. В тия времена беше разрешен само граждански брак. Църква, венчавка, ритуали, Божествена благословия бяха табу. Като човек, израснал с вяра, много държах да посетя манастира, да се помоля и запаля свещица.
Манастирът, сгушен в недрата на планината беше лениво задрямал в юлското пладне. Тишината, която барабанеше в тъпанчетата ми се нарушаваше единствено от шума на пенливата река, минаваща до високия зид на обителта. Двора - самия рай с купища цветя, подредени в стройни лехи, с красиво подстригани чимшири и величествени борове допълваха красивата картина. Цареше едно божествено спокойствие, красота и мир, толкова различно от светския живот в големия град.
3.
В полумрака на храма миришеше на восък и тамян. Единствената светлина идваше от открехнатия прозорец, чиито лъч падаше върху иконата на Богородица, намираща се вдясно от входа. Едва се виждаше олтарът от изящно изработена дърворезба с вплетени цветя, животни и библейски мотиви. Миряните бяха три-четири забрадени възрастни жени от близкото до манастира село, с прежулени от слънцето лица и огрубели от кърска работа ръце и аз – тъмнокоса млада жена със засмени очи и трапчинки, които издайнически се появяваха при всяка дума и усмивка.
И там, преди толкова години в черквата на манастира имаше служба. Да, същия ангелски глас, същите топли слова… И тогава не знаех от къде идва тези думи, притчите, разказвани с равен дълбок глас преди самата литургия?! Около двайсетината монаси, скупчени в дъното на храма ми се виждаха еднакви – забулени чернодрешковци с изпити лица, дълги бради и коси, с трескави погледи, наведени към земята. Изведнъж единият бавно се обърна – този, чиито глас се извисяваше до самия купол на храма. Заля ме синьо-зелена светлина на две очи – лъчисти, говорещи, усмихнати…Вцепених се, усещах че потъвам, че нещо ме влачи. Светлината ми действаше притегателно, не можех да мръдна и не можех да откъсна поглед от този монах. Имах чувството, че самият син Божи е слязал от небето – висок, с дълга тъмно кестенява коса и брада, с финни черти, с изваяни като на икона ръце и пръсти, и…дълбоки лъчисти очи, в които припламваха насмешливи пламъчета.
От този ден всяка сутрин отивах на църковната служба. Привидно нищо не се променяше – службата започваше с притчи от Библията, песнопения, с тази разлика, че притчите ставаха по-дълги и увлекателни, песнопенията – по-омогьосващи и службата продължаваше часове…Дори постоянните посетители - възрастните жени тихо си тръгваха преди края и аз оставах последна като в транс, потопена в омагьосващия синьо-зелен огън на очите му. Докато…след два-три дни, когато службата свърши и монасите като безплътни сенки напуснаха храма, само леко докосване по рамото ме извади от унеса:
4.
- Как сте? – две очи ме гледаха строго, с проблясващи пламъчета.
Сепната се изправих, пламнала от срам и притеснение, готова да тръгна, но с решителен жест монахът ме спря. Успях да го разгледам по-отблизо – висок, строен, с расо, падащо аристократично около раменете му и огромен сребърен кръст с инкрустирани камъни. Не смеех да го погледна в очите, страхувах се… да не «изгоря».
- Бързате ли? – попита насмешливо, четейки мислите ми.
Не знаех какво да отговоря. Не бях от притеснителните, бях душата на студентските сбирки, но сега измънках нещо неопределено и той доволен, че ме е притеснил продължи:
- Май не сте местна? Аз от две години служа тук и никога не съм Ви виждал?!
Кимнах с глава и нерешително казах:
- Тук съм на гости, при приятели…още два-три дни…иначе живея в столицата…
Настъпи неловко мълчание.
- Аз също съм от столицата…най-късно до месец ще ме преместят там…Е, надявам се, че ще се видим отново – отрони той и най-неочаквано, сякаш съжали, че въобще ме заговори, бързо, с големи крачки излезе от храма.
следва продължение
© Nina Toshich Todos los derechos reservados