Много мислих, но пак не знам откъде да започна моята история.
Едно обаче знам със сигурност - имам нужда да я споделя. Не мога да задържа това в себе си, пък и събитията така или иначе следват своя ход. Аз само ги проследявам.
На трийсет и пет съм. Възраст, на която в едно нормално развито общество (почти като нашето, хаха) за една жена все още не е късно да създаде семейство, да има деца. Още повече, че забързаното ни ежедневие лека-полека поразшири горната допустима за това граница. И долната също, но това е друга тема. Мисълта ми е, че имам приятелка, която роди чудесно момиченце, когато беше на четиресет. Но...
С мъжа ми сме заедно малко повече от десет години. Винаги сме се разбирали чудесно, преди да станем гаджета, дълго време бяхме много добри приятели. Никога не ми е липсвала оная силна, главозамайваща тръпка от розовите романи, дето ти се стоварва изневиделица и те прави доста неадекватен. Една нежна и дълбока обич може да бъде пълноценна и прекрасна и след едно дълго приятелство. Колкото и да са редки тези случаи.
Толкова добре ни беше заедно, че го приемахме като даденост. Искам да кажа, не се замисляхме изобщо върху такава една формалност, като сключването на брак. Ако не бяха близките ни, обикновени хорица, възпитани да следват строго общоприетите порядки, изобщо нямаше и да го направим.
Бракът по никакъв начин не промени живота ни. И двамата работихме по специалността си, бяхме от късметлиите, дето веднага след следването си започнаха работа. Но за него това беше само едно начало, окопитване, така да се каже. Имаше желание и необходимост да се развива професионално, а това беше свързано с пътувания, допълнителни курсове, усилена подготовка. Аз пък междувременно започнах работа на още едно място. Бяхме млади, енергични, пълни с оня ентусиазъм, присъщ на току-що завършилите висшето си образование, горящи от желание да покажат на света колко са велики.
В целия тоя хаос на първите следбрачни месеци, а и по-късно, въпроса за дете изобщо не стоеше на дневен ред. Ако се случи- случи.
И се случи на втората година от брака ни. Приехме го съвсем нормално, без излишен патос и възторг, нещата просто следваха естествения си ход.
Два месеца по-късно, когато го изгубих, пак запазихме хладнокръвие. Все още бяхме млади, всички изследвания показваха, че сме здрави, животът бе пред нас.
После, след около година, нещата се повториха. Малко по-тежко беше, наложи се да полежа известно време в болница. Но все още вярвахме, че има надежда, защото всички ни го повтаряха постоянно.
Напоследък било често явление, не били много ясни причините, но щом физически сме здрави, живот и здраве...
Но този път не бързахме. Без да говорим за това, и за двама ни беше ясно, че случилото се ни се е отразило именно по такъв начин. И двамата имахме нужда да се откъснем за малко от мисълта за това, вместо да се втренчваме и да правим неистови опити отново и отново.
А времето си минаваше. Току-що бях навършила трийсет и пет, когато забременях за трети път. Хората са казали - три пъти за щастие. Е, при мен не беше така. Третият път беше фатален.
Няма да се впускам в подробности, просто... положението излезе извън контрол. Наложи се хирургическа намеса, след която бях уведомена, че няма да мога да имам деца. Никога повече.
Очаквах нещо подобно, много беше тежко третия път. Но все пак не бях подготвена. Изобщо, има ли жена, подготвена за подобна новина?
Не изпаднах в истерия, нито в депресия. Не обвинявах никого. Дори не заплаках. Мъжа ми плака. За първи път го видях да плаче. И не спираше да говори. Че не трябва да рухвам, това не е краят на света, има и други възможности, толкова изоставени деца има, важното е да сме заедно... Думи, думи, думи...
Не говорех, нямах какво да кажа. Исках да потъна в себе си, да подредя собствените си мисли и усещания. Исках да остана напълно сама със себе си.
Близките не ме разбраха. Мислеха, че съм в шок. Той ми се развика веднъж. "Не стой така, за бога! Кажи нещо, направи нещо, крещи, заплачи поне!"
Не исках да го тревожа. Никого не исках да тревожа. Но... просто ми трябваше време. Надявах се да разбере. Обичаше ме толкова много, трябваше да ме разбере. И защото и аз толкова го обичах, си дадох сметка, че не мога да му причиня това. Беше здрав мъж в разцвета на силите си, можех ли да го лиша от щастието да има свои деца, семейство... Не мисля, че би било справедливо. Само трябваше да намеря най-правилния начин да му го кажа, да не прибързвам, за да може да го осмисли.
Знаех, че няма да е лесно. Само му намекнах за това, и той така избухна. Помислих, че ще ме удари. После тръшна вратата и излезе.
Е, добре. Знам, ключовата дума е време...
Малко след това се появи този човек. На скайпа, ей така, изникна от нищото един ден както си седях пред компютъра. Съвсем машинално приех разговора, и, беше странно наистина, но много скоро го почувствах близък. Разговорите ни ставаха все по-дълги, прекарвахме часове наред заедно. Пращаше ми музика, говорехме за филми, разказваше ми разни забавни истории... за първи път от месеци се смеех. Не ме разпитваше за личния ми живот, аз също. Но един ден... просто започнах, и не можех да спра. Той дълго не отговаряше, помислих, че съм го отегчила с моите проблеми. Може би повече нямаше да се появи. Стана ми криво, но и си дадох сметка, че съм имала нужда да излея всичко натрупано.
Бях готова да изключа компютъра, когато той ме попита дали не искам да се видим. Ей така, на по кафе, да поговорим. "Защо пък не" си помислих, това с нищо не ме ангажираше. Определихме срещата за следващия ден.
Оказах се на мястото доста по-рано, но той вече беше там. Когато ме видя, приближи се, без да каже и дума. Все още беше с малко поомачканата риза, която сутринта нямах време да изгладя, защото много бързаше за работа.
  -Ти ли...
Той ме прегърна.
  -Не знаех как да стигна до теб...
Заплаках. Никога преди не го бях чувствала толкова близък.