Никога вече!
НИКОГА ВЕЧЕ!
ИЛИ КАК ХОДИХ ПО ЖИЦАТА
Януари – месец на много и хубави поводи да се събереш с приятели, да отпразнуваш именни дни, да се порадваш, да споделиш, да хапнеш, пийнеш, да се повеселиш. Така и този януари.
Неписано правило за нашата компания е на 06.01. да празнуваме Йорданов ден. Повода, разбира се, си струва – Данчето е човек, който трябва да се почете. Пък и Лили се бе върнала от гурбет... Само няколко месеца преди това бяхме преживели една голяма загуба. Беше паднала Берлинската стена, а Лиляна се върна точно от Берлин... Бяхме и на купонна система... Време е да се съберем – да се видим, да побъбрим, да споделим, да поплачем и да попеем... Отново всички и отново заедно – както преди. Понякога казвам, че специално този ден за нас е като ден за равосметка...
С общи усилия спрятаме софрата. Имало криза! Масата е така отрупана, че още малко и ще се строши под тежестта на пълните съдини. Събираме се. Както си е редно, Дана бива - изненадващо за нея - „изкъпана” за здраве. Празникът си тече... Даваме воля на емоциите, никой не се притеснява да покаже чувствата си. Хубаво ни е заедно. И така до полунощ, когато изведнъж на масата се вдигат чашите за наздравица и се почва едно: „Хайде, Иванке, да ти е честито името! Довечера сме у вас!” Прекъсвам разговора с човека до мен, машинално вдигам чашата и аз, чудейки се „каква Иванка, бе! Няма такъв човек в компанията! Ама нали е за идеята – хайде!” Вдигам поглед и... разбирам –
всички са вперили хитро очички в моя милост. Кръстници! Е, добре, щом ще съм Иванка... Уговаряме набързо часа на утрешната сбирка и някои други подробности и купона си продължи. Прибрах се у дома на развиделяване, повтаряйки си, че довечера трябва да бъда... Иванка.
Моментът на истината настъпва. Готова съм. Печката бумти. Пристигат приятелите. И се почва, не – продължава се... Стаята е малка, та затова бързо-бързо става горещо. Кой къде е седнал – не се разбира. Кой пие и кой налива – също (май няма никой „жаден”). Странно, но така и не видях празна чаша. Пък моята все пълна стои. Чудя се, дали изобщо пия нещо... Но дали се чудя, или не – на два пъти току някой от мъжете притичва до денонощния, уж за цигари, ама все се връща с по някоя бутилка... Времето тече неусетно. Стана около четири часа – време, в което порядъчните хора вече почти са се наспали. Едва тогава Снежа се сеща, че е на работа, а не е проверила още контролните на учениците си. Няма как – трябва да си тръгват. Алкохолните изпарения все ще се замаскират до следобеда. (Откъде да предположа, че любимата госпожа по английски ще си организира нощни набези за кисело мляко – тогава стоката все още се оставяше по тротоарите пред магазините.) Тръгвам да ги изпращам. На двора е тъмно и като добра домакиня решавам да светна, за да не се претрепят някъде. Добре са се наметнали – вътрешно. Като нищо могат да сбъркат пътя.
Отварям вратата и излизам. В лицето ме блъсва студения чист януарски въздух и изведнъж главата ми се замайва, а краката омекват. Ами сега?! Трябва да сестигне до ключа за осветлението на беседката на всяка цена. Но как, като едва запазвам равновесие и ми е толкова лошо... И тогава ги виждам! Жиците, които опасват целия двор и на които простираме! Хващам се за тях и геройски стигам до ключа. Светвам. Не съм в състояние да направя нито крачка повече. Смотолевям едно „До утре!” Дишам дълбоко чистия резлив въздух. Главата ми уж е бистра, но не мога да контролирам тялото. Какво да сторя? Почти изпаднала в паника, осъзнавам, че май бая съм се спиртосала...
Знам, че студа помага за по-бързото изтрезняване и решавам да остана навън, докато поне малко дойда на себе си. Улавям отново опънатите жици, стигам до заветната цел, прегръщам подпорната греда на беседката и се тръшвам на пейката. И така си седя и си дишам, и си мисля как скоро ще поизтрезнея. Колко съм седяла с тази лелеяна мисъл за подобрение – не знам. Вътре веселбата продължава с пълна сила. По едно време някой се усеща, че домакинята я няма. Чувам: „ А бе, къде е наша Иванка?!” Мъжки глас отвръща: „ Ти, Йовков чела ли си? За бялата лястовица? Че и наш’та така – по жицата, по жицата и – на беседката!”
Резил! Иванка ли? Никога вече! Имам си име!
© Илзе Енчева Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
А стига толкоз жици, бе хора!
Петинка, ще потренирам, ама ми трябва компания. Ако приемаш предложения... може и да пробвам... То божа работа кво ще стане.
Вили, и ти ли...?!
Ицо, благодаря ти!
Ваня, адаш ти се смееш тихичко, нали!
Ама пък ще дойде Видов ден и тогава... К'во толкоз освен всички да си кажем НАЗДРАВЕ! Ей, хора... е, сега вече и признание в любов направих. Не съм пила! Честна дума!
Целувам ви! -
Ама ти си била силна и в прозата, "Иванке"!
Ашколсун, дето викат някои!
Потренирай със следващата жица, че не се знае дали няма да има 2 серия!
Прегръщам те! -
Страшно добър разказ! И действието и героите и описанието са страхотни! Потапяш се изцяло в атмосферата! Поздравления!
-
Наздраве...Ивано!
-
То да пийнеш - добре, ама като почне тавана да се чуди дали да падне на главата ти, дали да не се изсипе на краката ти... Малииии! Ама пък за сметка на това има за какво да си спомняш с усмивка. Колко ли могат да се похвалят, че са ходили по жицата, а?! Пък и не съм се зарекла да не пия (тихо, че тук някой домашен може да ми откъсне главата)- макар,че подобна случка не ми се е случвала повече. Зарекох се да не ползвам чужди имена и празници, като свои! То пак не се знае, де!!! Ама си имам обеца на ухото!
А вас - вас ви прегръщам! -
Наведе ме на размисли!!!Първо - древните гърци са почитали ден и нощ алкохолаВторо - като прочетох за вредата от него - се отказах от...четенетоИ трето - приятен спомен - запомнящ се
Прегръдки!!! -
еее...не се заричай де...
не е чак толкова лошо да си пийнеш...и на мене се е случвало...
тогава ме носиха на ръце...нали и това трябва да ни мине през главата...усещане за безпаметно опияняване...с обич, Илзичко...
усмихна ме, момиче...хубаво е...!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
Туй за тавана го знам, а кога почне и леглото ти са държи като лодка в буря... мани, мани... Но по жицата не съм ходила, най-вероятно защото във "възрастта на алколола" все в апартамени живея. Ма никога не е късно да заживея и в къща, та ще гледам да се сетя... за жицата, ако ми се наложи, де. Хайде, поздрави от мен! До следващия "Ивановден"