Никога вече!

НИКОГА ВЕЧЕ!

ИЛИ КАК ХОДИХ ПО ЖИЦАТА

            Януари – месец на много и хубави поводи да се събереш с приятели, да отпразнуваш именни дни, да се порадваш, да споделиш, да хапнеш, пийнеш, да се повеселиш. Така и този януари. 

            Неписано правило за нашата компания е на 06.01. да празнуваме Йорданов ден. Повода, разбира се, си струва – Данчето е човек, който трябва да се почете. Пък и Лили се бе върнала от гурбет... Само няколко месеца преди това бяхме преживели една голяма загуба. Беше паднала Берлинската стена, а Лиляна се върна точно от Берлин... Бяхме и на купонна система... Време е да се съберем – да се видим, да побъбрим, да споделим, да поплачем и да попеем... Отново всички и отново заедно – както преди. Понякога казвам, че специално този ден за нас е като ден за равосметка... 

            С общи усилия спрятаме софрата. Имало криза! Масата е така отрупана, че още малко и ще се строши под тежестта на пълните съдини. Събираме се. Както си е редно, Дана бива - изненадващо за нея - „изкъпана” за здраве. Празникът си тече... Даваме воля на емоциите, никой не се притеснява да покаже чувствата си. Хубаво ни е заедно. И така до полунощ, когато изведнъж на масата се вдигат чашите за наздравица и се почва едно: „Хайде, Иванке, да ти е честито името! Довечера сме у вас!” Прекъсвам разговора с човека до мен, машинално вдигам чашата и аз, чудейки се „каква Иванка, бе! Няма такъв човек в компанията! Ама нали е за идеята – хайде!” Вдигам поглед и... разбирам –

всички са вперили хитро очички в моя милост. Кръстници! Е, добре, щом ще съм Иванка... Уговаряме набързо часа на утрешната сбирка и някои други подробности и купона си продължи. Прибрах се у дома на развиделяване, повтаряйки си, че довечера трябва да бъда... Иванка.

              Моментът на истината настъпва. Готова съм. Печката бумти. Пристигат приятелите. И се почва, не – продължава се... Стаята е малка, та затова бързо-бързо става горещо. Кой къде е седнал – не се разбира. Кой пие и кой налива – също (май няма никой „жаден”). Странно, но така и не видях празна чаша. Пък моята все пълна стои. Чудя се, дали изобщо пия нещо... Но дали се чудя, или не – на два пъти току някой от мъжете притичва до денонощния, уж за цигари, ама все се връща с по някоя бутилка... Времето тече неусетно. Стана около четири часа – време, в което порядъчните хора вече почти са се наспали. Едва тогава Снежа се сеща, че е на работа, а не е проверила още контролните на учениците си. Няма как – трябва да си тръгват. Алкохолните изпарения все ще се замаскират до следобеда. (Откъде да предположа, че любимата госпожа по английски ще си организира нощни набези за кисело мляко –  тогава стоката все още се оставяше по тротоарите пред магазините.)  Тръгвам да ги изпращам. На двора е тъмно и като добра домакиня решавам да светна, за да не се претрепят някъде. Добре са се наметнали – вътрешно. Като нищо могат да сбъркат пътя.

            Отварям вратата и излизам. В лицето ме блъсва студения чист януарски въздух и изведнъж главата ми се замайва, а краката омекват. Ами сега?! Трябва да сестигне до ключа за осветлението на беседката на всяка цена. Но как, като едва запазвам равновесие и ми е толкова лошо... И тогава ги виждам! Жиците, които опасват целия двор и на които простираме! Хващам се за тях и геройски стигам до ключа. Светвам. Не съм в състояние да направя нито крачка повече. Смотолевям едно „До утре!” Дишам дълбоко чистия резлив въздух. Главата ми уж е бистра, но не мога да контролирам тялото. Какво да сторя? Почти изпаднала в паника, осъзнавам, че май бая съм се спиртосала...

            Знам, че студа помага за по-бързото изтрезняване и решавам да остана навън, докато поне малко дойда на себе си. Улавям отново опънатите жици, стигам до заветната цел, прегръщам подпорната греда на беседката и се тръшвам на пейката. И така си седя и си дишам, и си мисля как скоро ще поизтрезнея. Колко съм седяла с тази лелеяна мисъл за подобрение – не знам. Вътре веселбата продължава с пълна сила. По едно време някой се усеща, че домакинята я няма. Чувам: „ А бе, къде е наша Иванка?!” Мъжки глас отвръща: „ Ти, Йовков чела ли си? За бялата лястовица? Че и наш’та така – по жицата, по жицата и – на беседката!”

               Резил! Иванка ли? Никога вече! Имам си име!