Никоя
Започвам нова поредица, но този път не с Никой, а с Никоя.
Малката кибритопродавачка
През зимата нощта идва бързо. Прибирах се от големия град и открих, че нямам кибрит. Последната клечка запалих преди минута. Наближавах огромния паркинг на група от хипермаркети. Влязох и с трудност намерих, къде да паркирам. Не знам защо, но тези паркинги ми донасят много екзистенциално и сюреалистично усещане. Вероятно е заради студените светлини и небето над мен или е от гадните високоговорители с Коледни песни, или просто мразя хипермеркетите.
Слязох от колата и преди да стигна до първото хале видях едно момиченце, което беше седнало върху парче от кашон. Сякаш шумът и навалицата не го интересуваха. Застанах пред него и... Просто не знаех, какво да му кажа, но ме привлече спокойствието, което излъчваше.
- Господине, аз мога да ви дам кибрит.
- Откъде разбра, че търся кибрит?
- Малко хора ме виждат, дори за тази вечер никой. Хората не виждат, когато ги е обзела налудността да пазаруват.
- Права си, тези празници са пир за духовно празните.
Тя протегна към мен ръка. Беше със прокъсани ръкавички и пръстите и бяха навън.
- Ето, вземете си кибрита.
Отворих кутийката и тя беше пълна с изгорели клечки.
- Но тук няма здрава клечка.
- Да изгорих ги, за да се стопля. Ето тази беше последната.
Извади една овъглена клечка и тя започна да гори. Вгледах се в пламъка и сякаш потънах в друго измерение. Момиченцето стоеше пред коледна елха с грейнали очи, а край нея имаше много усмихнати хора.
- Добре, но на мен ми трябват клечки, които да горят.
- Те и тези горят, но ги вижда другото ти аз.
Усмихнах се, защото си представих, че може да пуши единствено другото ми Аз.
- Колко струва, кибритчето.
- Нищо, подарявам ти го. То е кутийка с надеждите на другите за щастие. Това ще ти донесе и на теб щастие.
- Благодаря ти, мъниче. Искаш ли да отидем в маркета, да ти купя нещо?
Погледна ме с големите си пъстри очи.
- Може, но нека аз да си избера, а пък ти ще си сложиш моята ръкавичка, за да виждаш това, което аз виждам.
- Няма ли да ми е малка?
- Не тя е направена от приказна прежда и става на всеки, който я приеме.
- Съгласен. Всъщност, как се казваш?
- Никоя.
- Хубаво име, ще ти викам, Ники.
- Добре. Сега ме хвани за ръка, за да не се изгубим и ето ти ръкавичката.
Когато хванах ръката и, имах усещането, че съм дете и двамата отиваме някъде, където светът е друг. Вървяхме и тя изведнъж запя много хубава песничка "Синият вагон". Беше зима, а вътре в мен бе лято.
Следва продължение
https://youtu.be/cDtEE_rrCKE?si=1ahQvXv7hS8ropFq
:)
© Гедеон Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Прочетох ги отзад напред - хареса ми как започва. "Хората не виждат, когато ги е обзела налудността да пазаруват. "- един познат работи 4 седмици при по-тежки условия -такава е работата, не пазарува и не прави нищо друго освен да работи, останалото е осигурено. После почива 1 седмица и в първия почивен ден пазарува, каквото му попадне пред очите, има и такива хора. Само, ако можем да се видим отстрани...
-
Много сладко начало!
-
Знаеш ли, напуши ме смях, защото си представих билборд с надпис "Непредвидимият Жабок" и от едната страна е жаба в скок, а от другата след надписа е Гедеон с меч в ръка. -
Благодаря ви!
Днес много се чудих, какво да напиша, дали продължение на Никоя, или разказ за чудо на което бях свидетел, но написах един стих, може би защото съм дете. -
Хубаво започва...
-
Ще чакаме продължението, като следва
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
