Нищо случайно не е случайно

ЧАСТ 3

     Баба Димка се беше подпряла на бастуна си и с присвити очи наблюдаваше наближаващата кола:

   − Яяя, кой ни е дошъл на гости.

От колата слязоха трима млади мъже с широки гърбове като трикрилни гардероби и бичи вратове. По главите им имаше едва набола коса, а очите им шареха нащрек.

    − А? Ама вий да ни сте близнаци, мър баба?

Единият се засмя и се облегна на колата. Извади цигара, запали я и жадно всмука с устни:

    − Не сме, бабке. Полицаи сме.

    − Въйййй! Ма то и моя Жорко е полицай. Познавате ли го, а?

Като видя, че никой няма да й отговори старицата продължи:

    − Ама кат го облекли с една ти ми униформа, кат му дали едно чудо – от едната страна зелено, а от другата – червено. Викам му:”Какво е това чудо, бе, Жорко?” а той:”Мамо, с него контролирам хората и си вадя хляба.” Брейййй, голяма работа ви казвам…Ам вий от кои сте, ба? За тока и водата ще идват чак есенеска.

    − От държавна сигурност сме – каза пушача, а очите му се присмиваха открито.

    − Бреййй! И таквоз ли има, ба? Ам айди тогаз да помогнете на мъжурята. Кравата от снощи се мъчи горката. Нямат сила да издърпат телето. Шъ земи да пукни. Вий сте бая якички. Ако не излезе ще я порят. Може малко да се изцапате ама ще се умийте в потока.

     − По друга работа сме дошли.

    − Аааа, ами то и покрива е за оправяне, ама дъртия вече не може…

    − Засякохме сигнал от нерегистриран GSM, бабке.

    − Ко рече?

    − Телефон, бабе, телефон.

    − Аааа, искате да се обадите. Ами той Жорко ми даде телефон. Каза:”Мамо, само натискаш ей туй копче и аз ще ти се обадя.” Аз много го пазя, че струва колкото пет пенсии. Викам му: ”Жоре, от къде, мър майка, толкоз пари?”, а той:” Мамо, един голям човек ми го подари. Няма нищо да плащаме. Когато искаш винаги ще си говорим.” И тъй прайми,де, щото последния път като идва стана малка авария…

    − Какво стана? – наостриха уши гостите.

    − Ам чи какво, какво! Жорко гладен, а аз нямах манджа. Отивам в кокошарника – няма яйца, че трябваше от гъзята да им ги вадя. Изпържих му ги, на яде се. Като издоих кравата му направих една хубава попара, същата дето му давах като беше малък – със сухари. Пръстите си облиза. Ама после…спа под звездите до кенефа - и бабата се изкиска в шепата си. – На гражданята не им понася селската храна. Те нали събират сили все от конско.

Бабата се прекръсти, а гостите я гледаха озадачени.

     − Какво ме зяпате, бе! Нали ги чувам по радиото – сили-кони, сили-кони…

Мъжът с цигарата се изсмя, а другите се спогледаха изумени.

    − Аааа и баба ви разбира от туй онуй! – обиди се старицата. – Ама каква съм и аз – айде влизайте, де. Ще ви нагостя, ще си починете, а като дойде дядото ще пиете по една ракия.

    − Няма да влезем, бабче. Я кажи, чужди хора не се ли мяркат тъдява.

    − Аааа, че кой ще посмее да припари,бе. Нали у градо доле знаят Жорко. Кат отидим с дядката да си теглим пенсиите и да си купим туй-онуй всички път правят на каручката и се спират да ни гледат. Даже някой път нещо викат, ама то в тая шумотевица мож ли ги разбра.

    − Добре, бабке! Хайде, момчета, да тръгваме!

    − Аааа, не може така! Не влязохте, ама поне някое яйце да ви дам или домати малко да ви събера, а?

    − Не може, бабке, дълъг път ни чака – ще се развалят. Хайде, със здраве!

Мъжете се настаниха в колата, а бабата се навря в отворения прозорец:

     − Някой вестник нямате ли, чедо? Барем някоя клюка да научим.

Шофьора се пресегна под жабката, извади свит на ролка вестник и го подаде на старицата. Тя се отдръпна назад и помаха с вестника. Колата избръмча, направи голям завой и се заклатушка по черния път към града.

  Старицата се присегна зад гърба си и опипом притегли стола до себе си. Отпусна се на него и усети как краката й треперят. И не само краката.

    − Ех, стара съм вече за тези игрички.

  След около 30 минути чуха сигнала за край на тревогата. Един по един към бабата запристъпваха от всички страни. Дебора припкаше припряно. Коленичи в краката на старицата и тревожно попита:

    − Добре ли си, бабче? Добре ли си?

А бабата се усмихна, погали детската главица и прошепна:

    − Тичай да ми донесеш водичка, че гърлото ми пресъхна.

В далечината Горан и Максим бяха застанали един срещу друг като наежени петлета. Бабата не чуваше репликите, но улавяше нагнетения въздух между двамата. Горан хвана другият мъж за раменете, разтърси го силно, сетне се обърна и се отправи към гората. Максим стоеше на място, раменете му се отпуснаха надолу и наведе глава. Баба Димка поклати глава и измърмори под нос: „Ето значи кой ги доведе. Мъже – вари ги, печи ги – все някоя беля ще забъркат!”

***

            Боряна със свито сърце очакваше новините от Месовина. Толкова беше погълната от плана за бягството, че не беше помислила какви последици може да предизвика то  върху жителите на лагера.

  В уреченият ден Робин дойде в селото, измъкна от някъде един АТВ Кавазаки и се засуети около него. Моторът привлече Горан като магнит. Заоглежда го, заразпитва, а в очите му се четеше възхищение. Но когато Робин запали двигателя просто онемя – мъркаше тихо като котенце. Горан не можа да скрие изумлението си:

    − Това вече не е истина! Как може да работи толкова тихо?

Робин се засмя:

    − Ти да не си мислиш, че това за мозъчният тръс е само сладки приказки? Това е разработка в действие на един от екипите ни. Сега чака за патент. Качвай се.Стана време.

Преди да потеглят към пещерата дотича Цвети. Явно беше бързала много, защото когато спря едва си поемаше дъх, наклони се напред и подпря длани на коленете си. След няколко мига вдигна глава и тревожно впи поглед в Робин:

    − Трябва да вземеш Боряна. В групата има ранен.

Робин вдигна вежди:

    − Група? Очакваме само известия.

    − Повече са – може би 5 или 6 и са с кола.

Робин плесна юмрук в дланта си:

    − Нарушили са правилата. Бързо отиди при бай Манол и му кажи да тръгне с каруцата. Да вземе и лекарката. Ти…сигурна ли си?

Момичето енергично потвърди с жестове – дишането й още не се беше успокоило. Робин нареди строго:

    − Бързай тогава! – и потегли рязко.

            В пещерата чакаха неспокойно петима мъже. Когато видяха посрещачите наскачаха нетърпеливо. Робин ги срещна с кимване и каза студено:

    − Дано да имате основателна причина да нарушите правилата и да изложите на риск цялата база.

Гостите се спогледаха. Напред застана мъж на средна възраст с груби, като че изсечени черти на лицето и впи острите си очи в Робин:

    − Живота на всички от Месовина е изложен на риск. Трябваше да доведем Дора при докторката, за да спасим живота й – той сви юмруци и свъси вежди. – Това достатъчно основателни причини ли са?

Преди още да се доизкаже друг мъж го дръпна назад и застана пред него.

    − Положението е критично и не желаем проблеми. Тръгваме веднага.

Горан го хвана за лакътя:

    − Какво се случи?

Мъжът се поколеба, но тревогата в очите на Горан му развърза езика:

    − Онази вечер доктора изпрати войници за Дора… Не знаем точно какво се е случило, но сутринта я намерихме пребита и в несвяст захвърлена на улицата пред болницата…Когато се разчу нещата излязоха извън контрол. Мъжете в лагера побесняха. Събраха се по пет – шест и изляха целият трупан с години гняв. Беше страшно. Помогнаха ни момчета от охраната. За няколко часа Месовина беше под наш контрол. Погребахме жертвите, а пленниците са вързани и под охрана.

Робин беше смаян. За толкова години в „занаята” за първи път виждаше „роби” да възстават спонтанно и да успеят.

    − Бягайте! Спасявайте се! Ще ви изколят като пилци!

    − Жените и децата се пръснаха из цяла Македония при близки и познати. Няколко мъже тръгнаха за среща с репортери от  Сител ТВ Скопие, а ние искаме среща с политици и btv, за да разкрием истината за лагера.

Робин настръхна:

    − Това е лудост! Още ли вярвате в приказките за демокрация и справедливост? Сами ще се натикате между зъбите им.

Огледа македонците един по един, но в погледите им срещна само решителност и непоколебимост. Продължи с почти умолителен тон:

    −  Вие не разбирате ли, че политиците дърпат конците на медиите. Как си го представяте? Политиците, които са създали Месовина сега да разкрият гадните си тайни? Или забравихте, че в лагера изпращат и българи?! Ходът ви е обречен. Повярвайте! Вие нямате опит за такава битка… Най-малкото, което можете да направите е да се посъветвате с адвоката в базата. Все ще измисли как да ви помогне или при кого да ви изпрати.

   − Нямаме време за губене. Не  сме дошли да търсим съвет, а да оставим Дора при вас – и той посочи с ръка дъното на пещерата. -  Тръгваме веднага за София. Просто се погрижете за нея, а ние ще действаме както сме решили.

Възрастен мъж потупа другите и ги подкани да се качват в минивана.

След минута колата подскачаше по неравностите и скоро се изгуби от поглед.

  Горан забърза към пещерата. В дъното, на постелка лежеше неподвижно момиче завито с леко одеало. Светлината не беше достатъчна, за да различи чертите или възрастта й.

Двамата с Робин мълчаливо наблюдаваха наоколо. Всеки преживяваше новината по своему. В Горан се беше запалил огъня на свещения гняв. Дали късметът на начинаещите щеше да остане с бунтовниците до край?! Припомни си вкуса на безсилието и безнадеждността, а кръвта му бушуваше. Робин пък търсеше сламка надежда, която да го успокои, че македонците имат поне малък шанс, но не я намираше. Въздъхна тежко. В края на краищата всеки избира пътя си сам и сам носи последиците от решенията си. Животът го е научил, че не можеш да помогнеш на човек, който не желае помощ. По-добре е да съсредоточиш мислите си в собственият си път.

  След цяла вечност се появи каруцата. Боряна скочи припряно. Горан й посочи пещерата и тя влезе. Установи, че пациентката е със сериозни травми, но животът й не беше застрашен. Шинира дясната й ръка, направи няколко превръзки и даде знак на мъжете. Те внимателно вдигнаха пострадалата, сложиха я в каруцата и тръгнаха назад към селото.

ГЛАВА 5

Животът в селото започна да се харесва на бегълците. Чистият въздух, птичите песни, обсипаното със звезди нощно небе, простите радости като прясноизпеченият хляб, събраните яйца от курника, домати откъснати от градината, ледена вода от кладенеца …все неща разкриващи един различен свят, една различна реалност презряна от биороботите натъпкани в панелки и ядящи синтетични подобия на храна.

  Дора се възстановяваше добре, но не говореше с никого. Таеше преживяното в сърцето си. Боряна се тревожеше, защото нямаше опит с психически травми, но бабите я успокояваха, че и тази болка като всяка друга иска време и спокойствие, за да затихне. Баба Неда се усмихваше с беззъбата си уста:

   − Тя е младичка, чедо! Чакай само да й се закърпи кожухчето! Ще гони пак пеперудите и ще бяга през реката.

След няколко дена по обяд се появи Робин. Спокойният му и самоуверен вид беше изчезнал. Изглеждаше угрижен и сякаш остарял. Дебора се метна на врата му и той разсеяно я вдигна на ръце. Оглеждаше се  и търсеше някого. Погледа му се спря на Цвети:

   − Ей, малката, събери бегълците в твоята стая и помоли баба Димка да се погрижи за малкото ми момиченце.

Той смъкна детето на земята  и направи знак да отиде при девойката. Цвети се изправи в лехата с пипер и доловила напрежението забърза да събере останалите.

Робин постави лаптопа на масата, направи знак да се съберат така, че да могат да виждат екрана и каза лаконично:

   − Нося лоши новини.

Наведе се напред и пусна видеоклип. Оказа се новинарска емисия по Сител ТВ Скопие. Съобщаваха, че полицията е открила тайна база на македонска терористична групировка, отвлякла двама българи и държаща ги в плен. При акцията за освобождаването им терористите оказали съпротива  и останалите без друг изход полицаи ги елиминирали. Докато се доберат до заложниците, те вече били мъртви. Като фон вървяха кадри от Месовина. На улицата пред болницата бяха наредени трупове на лагерници, а до тях телата на кмета и доктора. Не се виждаха следи от съпротива.

Цвети скочи от стола и извика:

   − Лъжат! Застреляли са ги от въздуха -  и се разплака. Предполагаше, че някъде там е баща й. Боряна я прегърна, за да я утеши. Въздухът беше натежал. Робин застана пред екрана:

   − Това не е всичко. Има още един репортаж– погледна девойката  и Фльор извинително. – Съжалявам, но това е действителността. Трябва да намерим смелост и да я приемем. Обърна се и пусна второто видео. Новини по btv: „Делегация от македонци потърси убежище в България. Бяха приети от министърът на правосъдието.” На екрана се виждаше как политикът с позьорска усмивка се здрависва с всеки от петимата мъже. ”Министърът пое ангажимент за удовлетворяване на исканията им. Но при излизане от министерството колата с делегатите беше взривена.” На кадрите се видя как македонците се качват в минивана. В очите им се четеше надежда, а по устните им трепкаха плахи усмивки. Когато шофьора завъртя ключа колата изригна в пламъци. Не беше като по филмите. Никой не отвори врата, за да избяга. Нямаше викове. Само стрелкащи се огнени езици. После пожарникари, струи вода и мъгла. „Предварителното разследване предполага, че това е провокация на македонски терористи, с цел влошаване българо-македонските отношения.”

Всеки мълчеше и гледаше някъде в краката си. Цвети хлипаше тихо, а Горан въздъхна тежко. Робин спря репортажа и застана с лице към групата:

   − Това е война. Тиха, скрита от масите. Като във всяка война и в тази има жертви. Това само може да ни направи по-мотивирани и напористи. Не се поддавайте на самосъжаление  и страх… Днес е много важен ден. Ако не ни мине котка път ще осъществим план, граден три години. А резултатите… не съм си ги представял и в най-смелите си мечти.

Кратката му реч изпълни предназначението си – всички бяха приковали заинтригувани погледи в него и очакваха разяснения.

Робин се засмя самодоволно:

   − Очаква ни дълга нощ. Има време за разяснения. Сега е по-важно да се подкрепим и да приготвим сандвичи за нощната смяна.

Потупа Максим по скования гръб, усмихна се и пошушна:

   − Отпусни се, приятелю! Ще станеш свидетел на поредната битка, а може би, последната.

            Бай Манол разчупи хляба, благослови го и подаде на всеки парче. Хранеха се мълчаливо, само Дебора разказваше на баща си как днес я беше подгонил един петел и как баба Димка го перна с тоягата си през краката. Щом приключиха, жените станаха да разтребят, а бай Манол се окашля и се обърна към Робин:

   − Е, синко, какво толкова важно нещо ни очаква, че не ни разреши поне по чаша вино да изпием? Не ни измъчвай – стари хора сме.

Робин се поколеба. Изчака жените да приключат и започна:

   − Бай Маноле, прав си. Каквото има да става ще стане. Няма за кога да крием. – и тържествено заяви - Ще ги ударим направо в сърцето!

Старецът се засмя и удари с юмрук по масата:

   − А така, синко! От кога чакам. Мислех, че няма да доживея последната битка. Ти разказвай, че сърцето не трае.

   − Някой чувал ли е за групата Билдерберг?

Горан се поогледа и заговори:

   − Това е елитът, световното правителство в сянка. Всяка година се събират на тайна среща, за да пишат сценария на световните събития.

   − Да, и тазгодишната им среща е в Румъния, в замъка на Дракула. Всеки момент ще започнат да пристигат.  За да отклонят вниманието от себе си, в същото време се провежда среща на лидерите на Европа и САЩ. Всички медии отразяват срещата им в Брюксел. – Робин огледа слушателите си тържествено – Ще ударим и двете срещи. БАМ! и главата на змея ще падне.

Всички мълчаха и се опитваха да осмислят чутото. Максим се обади скептично:

   − Те не са глупаци. Взели са всички мерки против атентати. Не може човек да припари на километри от мястото на срещата.

Робин отвърна на погледа му самодоволно:

   − Така е! Ние ще ги победим със собственото им оръжие – ХААРП.

Горан скочи на крака:

   − Не е възможно! ХААРП е покрит със свръхсекретност!

Робин го погледна изпод вежди:

   − Възможно е и още как! Имаме свой човек в системата. Всичко се управлява дистанционно от база в Денвър чрез сателити. Имаме пълен достъп до кодове, програми и координати. Операцията започва веднага щом влезе и последният Билдерберг. Скоро ще разберем кой от двама ни е прав.

Бай Манол се намеси:

   − Момчета, охладете страстите и кажете какво е ХААРП.

Робин отклони очи от Горан и обясни:

   − Станция – оръжие, което може да предизвиква и управлява природни стихии. Намира се в Аляска.

 В настъпилата тишина всички чуха как нещо в джоба му завибрира. Той извади някакво подобие на калкулатор, натисна няколко бутона и прочете кодираното съобщение. Скочи трескаво и включи компютъра. Веднага започнаха да се прехвърлят файлове. Самоувереността му се беше изпарила и той отново изглеждаше угрижен и остарял.