Беше Август. Двамата влюбени току-що се бяха отделили от шумната компания на своите приятели. Те останаха в малката, уютна хижа в подножието на хълма, където пред светлата камина водеха някакъв шумен и общо  взето безсмислен  спор. Един от онези спорове, които младите хора водят просто така и го съпровождат с бурен смях и шеги. Цяла вечер Вера и Стоян стояха с приятелите си, забавляваха се с компанията, пийваха от прекрасната греяна ракия на стария хижар, която въпреки сезона беше много приятна в хладните планински вечери.

Дядо Сотир, както го наричаха всички, разказваше забавни истории от своята младост и с малко тъга гордо отбелязваше, че в подвизите си с нежния пол не отстъпваше на сегашните млади мъже. Показваше стари фотографии, които освен че бяха черно-бели, бяха и пожълтели от времето. Когато показа една грижливо залепена в  стария албум снимка, на която бяха той и неговата жена баба Севда, която бе починала отдавна, очите му се навлажниха. На снимката бяха много млади и усмихнати - личеше си колко са били влюбени.

Когато разговорът отново премина от това лирично отклонение в смях и закачки, които генерира дядо Сотир с поредната си отлична шега, Вера леко дръпна за ръката Стоян и с поглед му посочи вратата на хижата. Той веднага я разбра и двамата станаха и излязоха навън. Другите въобще не ги забелязаха. Двамата започнаха да се изкачват по лъкатушещата пътека нагоре по хълма. Склонът не беше стръмен и те вървяха бавно и се държаха за ръка.

Макар че никога в планината  не ставаше много топло, нощта беше приятна и много светла. Почти беше пълнолуние и луната беше разкрила голяма част от бледото си лице и хвърляше достатъчно светлина. Огромното небесно тяло бе заобиколено от безкраен звезден купол. Звездите грееха с невероятна яркост и Стоян си помисли, че никога  не беше виждал толкова много звезди дори и в други ясни нощи като тази. Наоколо планината се беше смълчала, като огромен заспал великан, полъхваше лек ветрец, който носеше миризмата на влажна трева и песента на огромните борове. Те бавно достигнаха билото на хълма и се настаниха на дървената пейка, която дядо Сотир беше направил на това вълшебно място със собствените си ръце.

Стоян прегърна Вера през кръста и нежно я целуна по челото, а после и в нежните розови устни. Той се вгледа в нейното лице. Лунната светлина нежно огряваше красивите ù черти: гладките  розови страни, острото носле и нежните малки устни, като придаваше размечтан и леко разсеян блясък на големите и тъмни очи. Вятърът леко си играеше с дългата и светла коса, която ухаеше на мента. Те се гледаха едва от педя разстояние, но Стоян имаше чувството, че целият свят се бе събрал сега в това, което виждаше. Вера наклони палаво главата си настрани и се усмихна закачливо.

- Не е ли хубаво? - каза тя.

- Да, наистина, вълшебно е, отговори ù Стоян, но едва ли би било, ако те нямаше теб.

Вера закачливо се изкикоти и се загледа нагоре към звездите. Стоян се почувства като най-щастливия човек на земята и му се прииска този миг да продължи завинаги. А лекият ветрец продължаваше да носи нежната песен на боровете и сладкия мирис на влажната трева.

На Мария!