Нощта, в която земята се разтваря

-         Пакост или лакомство-о-о?!  Пакост или лакомство-о-о?!

Улисан в учебника, не бях усетил, как няколко маскирани дечица с мокри чадъри и запалени тиквени фенери се бяха промъкнали в заложната къща. Глупавият му американски празник! Беше стигнал и до затънтения ни град. Лакомства нямах, пакости не исках, започнах да пребърквам всичките си джобове и да събирам стотинките от тях. Това ме върна в детството, когато и аз се радвах на всяка стотинка и лакомство, които ми даваха непознати добри хора. Подадох на хлапетата шепата стотинки. Мислех си, че са малко, но с доволни викове децата бързо напуснаха магазинчето.

На вратата почти се сблъскаха с циганина. Окъсаните му дрехи бяха подгизнали от дъжда. Двадесетина годишен, не повече. Пристъпи в заложната къща и без да казва нищо, подаде през прозорчето на вътрешните решетки потъмняла монета. Поех я с любопитство. Хората носеха тук най-вече овехтяла техника и много рядко някое семейно бижу. Монетата беше с голям диаметър и доста тежка. От двете й страни имаше арабски йероглифи. Отпечатъкът беше много добър, май не беше ползвана. Не беше и продупчена, или пък със запоена халка, което изключваше възможността да е от накит. Сложих я на везната. Цели тридесет и два грама! Оставаше и да е сребърна. Направих малка драскотина и капнах от тестовата киселина в нея. Циганинът ме зяпаше любопитно. Капчицата започна бавно да се оцветява в зелено. Билон. Имаше сребро, но не беше повече от половината съдържание.

-         Пет лева – тонът ми беше повече от категоричен.

-         Въй, как пет лева бе, бате?! Туй сребро. Знайш ли как звънти?

-               Звънти, не звънти, сплав е. Има и малко сребро, но повечето е мед. Ако ти се виждат  малко пари, ето  – подадох му обратно монетата.

-         Чакайу бе бате! Бакъра на вторични шъ го дадеш. И той пара струва!

Прихнах да се смея. Циганинът, разбрал че няма да дам повече, бръкна в джоба си, извади още няколко монети, досущ като първата, и ми ги подаде през решетките.

-         Тогава и тез! Пет - пет, а без тях хич.

Проверих ги внимателно, прибрах ги в касата и му подадох една петдесетолевка.

-         Имаш ли още от същите? – бързо изстрелях въпроса, който ме мъчеше.

-         Шъ са намерят, бате. Утре привечер пак шъ намина. – отговори и изчезна в дъжда.

Още неизлязъл и пуснах търсачката в мрежата. Не ми отне много време. Монетите се оказаха турски юзлуци от времето на Селим III. В e-bay за това отлично качество можеше да им се вземе над сто долара! Парчето! Сделката бе повече от добра. Но не и за мен. Още по-малко за циганина. Въздъхнах и погледнах към видеокамерата над прозорчето. Така или иначе шефът щеше да разбере. По-добре беше да го изпреваря. Ако не следвах инструкциите, просто щеше да ме изхвърли. Набрах номера му на телефона.

-         Кажи, бе Хърба! Какво става?

   Хърбата съм аз. Учил-недоучил студент по история. А Дъмбела, мутра от деветдесетте, е собственикът на заложната къща, както и на половината град. И мой шеф, разбира се.

-         Шефе, проблем.

-         Казвай!

-         Имаме си тотомилионер. Ама не е за по телефона.

-         Ясно. Идвам…

***

   В гората на Божурица повърнах два пъти. Първо – когато Коце Салото отряза лявото ухо на циганина. После пак, когато Дъмбела се ядоса на реакцията ми и тикна в ръцете ми окървавената лозарска ножица.

-               К`ви са тия лиготии бе, Хърба?! Чеп за зеле не става от тебе! Взимай и режи другото! Инак гърмя мангала! – извади зигито и допря дулото до главата му.

   За мой късмет мургавият проговори преди да захвърля ножицата и да побягна. Лежеше в калта опикан и ревящ, но заразказва, как претарашвал някаква изоставена стара къща в Димово. Нямало нищо ценно, та взел да отскубва кабелите от стените. Откъртило се голямо парче мазилка и отдолу видял няколко тухли без разтвор помежду им. Извадил ги от зида и попаднал на кожена торба с монети. Не ги преброил. Скрил торбата вкъщи…

   Обратният път към града бе тягостен. Дъмбела не спря да псува и циганина, и мен, и целия свят. Джипът смърдеше на повръщано и напикано. А на отиване в него миришеше само на страх. Излиза, че при определени обстоятелства страхът ферментира и се превръща в повръщано и напикано…

   Посред нощ спряхме в циганската махала и докато комшиите се усетят, нахлухме в посочената съборетина, изкъртихме талашита от пода и с торбата с монетите отпрашихме към другия край на града. Там изхвърлихме от колата циганина.

   В офиса на шефа преброихме плячката. Очаквахме повече, но бяха само седемдесет и шест монети. Всичките неупотребявани юзлуци, като първите. Под тях на дъното на торбата лежеше някакво смачкано парче кожа. Коце Салото го захвърли в кошчето.

-         Коце, току-що ти изхвърли истинското имане – опитах се да се пошегувам аз.

Извадих кожата от боклуците и чак тогава видяхме избледнелия надпис на арабски.

-         Бах мааму! – изпсува Дъмбела – Хърба, май от теб ще стане човек! Какво пише?

-         Шефе, уча история, но не мога да чета османо-арабски. Обаче знам, че това парче кожа е по-ценно от монетите, щом е на дъното на торбата. Знам и къде ще го преведат.

***

  Следващите седмици попътувахме из Родопите. Само двамата с шефа. И не с джипа, а с една невзрачна Тойота от автокъщата му. С „взети назаем“ софийски номера. Преводът не се оказа толкова лесна работа. Повечето ходжи, в джамиите които обиколихме, можеха да четат арабски, но не разбираха добре написаното. Оказа се, че съвременният турски език има малко общо с османския турски от времето на Селим III. Накрая в една от помашките махали над Сатовча попаднахме на някакъв гостуващ имам, който поназнайваше и персийски, та заедно с местния ходжа успяха да преведат криво-ляво текста. Записах всичко на диктофон, направихме щедро дарение за джамията и за селцето, а после прехвърлих записите на хартия и се получи това:

   „Аз Али Имам от село Черкезли на смъртния си одър разказвам в този свитък за имането на Кара Ибрахим. Много золуми направи Кара Ибрахим с хайтите, сред които бях и аз. И беше туй по времето на бунтовника Осман Пазвантоглу. Много рая изклахме и пропищя равнината от нас, та чак до падишаха стигна. И изпрати султанът в лето 1175-то от Хиджра четиридесетхилядна войска да вземе главата на Пазвантоглу и да усмири въстаналите  еничари. И докато войската обсаждаше Видин, Кара Ибрахим нападна обоза и обрахме хазната с платата на спахиите. Шест товара сребро. И после побягнахме към Ниш през Кадъ Боаз. В последното село преди боаза ни накара Кара Ибрахим да съберем всички по-големи делви от селото и да ги натоварим на няколко мулета. После даде  на нас хайтите един товар сребро и ни натири към Ниш, там да го чакаме в някакъв хан. А той с четирима от най-верните му мъже, заедно с мулетата с хазната и с делвите свърнаха към планината покрай реката, дето минава през селото. На моя кон му падна подкова и изостанах, пък рекох да видя и свърнах. И отдалече последвах Кара Ибрахим. На седем-осем, а може и девет хвърлея с пушка след селото керванът спря и почнаха мъжете да копаят две дупки, все около един голям орех на петдесет крачки нагоре от реката, а Кара Ибрахим взе да разтоварва дисагите от мулетата. Разбрах, че там са решили да скрият имането. Запомних мястото, но не ги дочаках да свършат, а се измъкнах към боаза. Кара Ибрахим и мъжете не дойдоха в Ниш и никога повече не видях ги. В Ниш разделихме товара сребро и всеки хвана по своя път…“  Имаше още няколко приказки за това как се е разкаял Али Имам за сторените на младини злини, как построил джамия и се е отдал на Аллах, няколко думи за славата на Всевишния, но онова за Кара Ибрахим - то беше важното.

   На тръгване шефът се отби до тоалетната, а ходжата набързо ми каза няколко напътствени думи, които ме хвърлиха в дълбок размисъл.

   Връщането бе дълго. Спомних си всичко, което знаех за кърджалийските времена. Разказах на шефа за упадъка на империята, за аяните – местните феодали, които спрели да пращат събраните данъци на султана и се опълчили срещу него. Разказах му как събирали собствени армии и как на практика станали независими владетели. Разказах му и за Емин ага, един от най-прочутите кърджалии, който се присъединил към Пазвантоглу и ограбвал селата от Видин до Русчук; за неговия бюлюкбашия Кара Ибрахим,  който водел собствен отряд, а след време напуснал Емин ага и се прибрал богат в родното Чепеларе. Там на свой ред станал аянин и едноличен господар на областта. Дори подкупил великия везир и станал главен сеймен на Рупчос. А по-късно султанът го пратил да усмиряват съседните каази и той разширил влиянието си чак до Филибе.

   Дъмбела шофираше и не отронваше дума. Когато приключих, избухна:

   - Бах му майката! Тоя пич е бил страшен бе, Хърба! Ако не беше рязан, щях да кажа, че е велик! Да обере султанската хазна и с парите на султана да си купи пост от самия султан! Ха! Туй е същото, като аз да свия ДДС-то и акциза от уж износа на уискито и цигарите, а после с парите да си купя кметове и прокурори! Кой е аянинът сега, кажи ми! Кой? Кой?! Винаги е било едно и също – силният взима всичко! Всичко! Да не мислиш, че ми е притрябвало имането на Кара Ибрахим? Колко казваш били пет товара сребро? Шестстотин кила? А то даже не е и чисто сребро. Триста хиляди? Пари за семки! Не ми трябват парите на Кара Ибрахим! Аз пари си имам. Неговата сила ми трябва, силата! Аз това имане ще го намеря само за да го прегърна и да усетя силата на Карата! Ами ти бе, Хърба! Вземи го завърши това висше! Кмет ще те направя! Умен пич си ти, умен! Може да не те бива в рязането на уши, но струваш много повече от всички улични бандитчета! Ще видиш, че кмет ще те направя! Помни ми думата!...

   Не го слушах. Гледах парчето кожа с надписа в ръката ми. Въобразявах ли си, но след всяко споменаване името на Кара Ибрахим тук-там по надписа едни и същи думи ставаха все по-тъмни и по-четливи. Неговото име! Ледена пот плъзна по гърба ми…

***

   Кадъ боаз си е и до ден днешен със същото име. Свързва Белоградчик с Княжевац. Или по-точно свързвал ги е. Сега, заради границата, не се използва. Което си е предимство за търсачите на заровено имане. Последното село преди прохода, Салаш, си е от векове там. Река Салашка също не е сменяла коритото си през последните двеста години, надявам се. Но това с разстоянията се оказа невъзможна работа. Нито знаехме докъде се е простирало селото навремето, нито колко точно е вървял Али Имам, нито по кой бряг на реката. Седем-осем-девет хвърлея с пушка са от два до три километра. Орех нямаше, нямаше и следи от такъв. През целия декември обикаляхме насам-натам. Правехме се на ловджии, но преслушвахме поречието и от двете страни на реката с металдектори. И нищо! Нищичко! Дъмбела взе да става нервен. А и местните взеха да ни гледат подозрително в селото. Оставаше и да се разчуе, че търсим имане! Не вярвах, че ще опрем до народните поверия за търсене на заровено съкровище, но нямаше друг начин. Разказах за идеята си на шефа. Той ме изгледа стреснато:

-         Хърба, ти в ред ли си?! Наистина ли вярваш на такива бабини деветини?

-    Шефе, не се сещам за нищо друго. Не пречи да опитаме.

-    Хубаво, но ако не стане нищо и ме направиш за резил, мисли му! Гориш!

***

   Никога не съм и подозирал, че ще посрещам Нова година в планината на палатка. Бяхме се подготвили – походни столове, маса, ядене, пиене, газова печка, мощни прожектори, кирки, лопати, едва бях възпрял Дъмбела да не докара и багер. За сметка на това бях взел други неща, за които той не подозираше. Стоварихме всичко на високото на десния рид над реката, откъдето имаше гледка към дерето, а и джиповете стигнаха до там без проблем. Бяхме четирима. Освен нас двамата, шефът беше довел Коце Салото и Красьо Хиената. Защо навръх Нова година? Нощта срещу Васильовден е средата на мръсните дни. Някога са я смятали за най-дългата нощ. Според поверията, в тази нощ земята става на решето, отваря се, и всички заровени съкровища изплуват на плитко под повърхността. А над мястото, където е заровено имането, се появява светлина. На теория всичко беше ясно, оставаше само да проверим дали и на практика се случва точно така.

   Дежурехме на смени по един час пред палатката. Застъпих в десет часа. Останалите пляскаха карти в палатката и се наливаха с уиски. Чуваше се  как Красьо мрънкаше, че Нова година без курви, не била истинска Нова година, а по-скоро било като BMW без... Отдалечих се настрани и така и не чух без какво било BMW-то. Но чух как всички прихнаха да се смеят. Нощта бе ясна и мразовита. Луна нямаше. Пристъпвах от крак на крак, зяпах оцъкленото небе и се мъчех да открия познатите ми съзвездия. Мечката беше лесна. Орион също. Имаше някакво правило, че като построиш мислен кръст, който минава през пояса му, ще стигнеш до съседните съзвездия. Как беше? Май бях забравил. Разпознах и дубъл Ве-то на Касиопея. Нещо не беше наред. Звездите в пояса на Орион не бяха ли три? От студа ли, от що ли, очите ми се бяха насълзили и вместо три, звездите изглеждаха пет. Нахлупих плетената шапка още по-ниско, почти до очите ми, разтърках ги с ръкавиците си и пак вдигнах поглед. Нямаше грешка - пет! Изведнъж звездите от пояса започнаха да танцуват, да се въртят в някаква странна въртележка и да описват… Не! Не можеше да е истина! Същите османски йероглифи, като в пергамента! Кара Ибрахим! Усетих как космите по гърба ми настръхват. Мъчех се да извикам, но сякаш нечия невидима ръка ме бе стиснала за гърлото. Две от звездите се отделиха от останалите, спуснаха се рязко надолу, като увеличиха обема и силата на светлината си, направиха два-три кръга над околността, сякаш търсеха нещо, и после сякаш открили го, се стрелнаха към него. Мястото беше на отсрещния бряг на реката на около сто и петдесет метра от палатката. Двете сини кълба застанаха неподвижно на няколко метра едно от друго, почти до земята, а после бавно започнаха да се издигат нагоре. Пак се спуснаха рязко до повърхността на земята и отново бавно нагоре. Отново рязко надолу, и бавно нагоре. Сякаш теглеха невидимо въже, опънато към дълбините на земята. Усетих, че устата ми пресъхва. Не помня колко дълго гледах светлините, бях като хипнотизиран. През цялото време се бях надявал това да се случи, а сега, когато то наистина се случваше, изпитвах неистово желание да се обърна и да бягам далеч от тук…

-               Да му еба майката ! – изпсува звучно зад гърба ми Дъмбела, а аз подскочих стреснато и  сърцето ми се превъртя отвътре – ще трябва да газим реката!

   Не бях усетил кога са излезли навън. Плюх в пазвата си.

-               Всичко е предвидено, шефе. Носим ботуши. Но трябва да побързаме, защото издърпат ли имането, светлините ще изфирясат.  И помнете – никакво копаене, преди да кажа! А започнем ли, нито дума! А е кихнал или проговорил някой, щом започнем да копаем, имането се връща на двойна дълбочина.

-               Стига с тия простотии, бе Хърба! И не ми се прави на шеф! – Красьо ме мразеше, защото усещаше, че го измествам и ставам любимец на шефа. Не ми пукаше особено.

-               И тези сините ли са простотии? – блъснах го с рамо на път за палатката, грабнах един пълен чувал от нея и хукнах към светлините – Чакам ви долу, побързайте!

   Нямаше време да обувам ботуши. Ударих един спринт, прецапах реката и застанах между двете светлини. Извадих каквото ми трябваше от чувала и щом те се издигнаха за пореден път нагоре, изсипах пакет брашно под едната и бързо го захлупих със ситото, което носех. Изчаках светлините да направят още едно спускане и още едно вдигане, и после повторих операцията и под другата. Отдръпнах се на няколко крачки встрани.

-         Какво направи бе, хитрец?! – пръв дотърча Хиената и хвърли лопатите на земята.

-         Мълчи и гледай!

   Двете кълба като че ли лека-полека губеха от обема си. Сега бяха колкото баскетболни топки. Някакви по-тъмни сенки, приличащи на облаци, се движеха в тях. Вгледах се и започнах да различавам хора, коне, странни пейзажи. Но те така бързо променяха формата си, че не бях сигурен виждам ли ги или само си въобразявам.

-         К`во става? – задъхан дойде и Дъмбела, а зад него Коце Салото пуфтеше тежко.

-         Намаляват. Скоро няма да ги има. Дръж хората настрана, за да не оплескат нещо!

   Когато светлините станаха големи колкото орех, те се изстреляха в небето. Скоро се загубиха от погледа ми. Поясът на Орион си беше както винаги – три видими с просто око звезди. Запалих прожектора и бавно приближих първото сито. Шефът надничаше през рамото ми. Онези двамата бяха на двадесетина крачки встрани. Отместих внимателно ситото. Лошо! Много лошо... Стомахът ми се сви на топка. Очаквах го, но все се надявах да не се случи. На момента съжалих, че бях разказал предварително всичко на Дъмбела. Беше огромна грешка!... В брашното ясно личаха два отпечатъка от бос човешки крак. И двата бяха десни. Вдигнах и второ сито. Нови два десни отпечатъка! Кара Ибрахим бе избил аверите си за четворен човешки курбан! За да ги направи пазители на имането!

-               Да му еба майката гаджалска! – този път тихо изпсува Дъмбела. Беше разбрал.

 Кой ме бе бил да му разказвам, че отпечатъкът в брашното ще е на принесеното курбан животно, пазител на заровеното съкровище?! И че ако направим и ние курбан със същото животно, ще развалим магията. Носехме в единия джип петли, агнета, ама това?! Обърнах се и го погледнах в упор в лицето. С крайчеца на окото си видях как бавно посяга към вътрешността на якето си. 

-               Не го прави! – сякаш не беше моят глас. Този беше дрезгав и треперещ - Няма смисъл. Били са четирима, а ние сме трима. Нищо няма да постигнеш. Един не достига.

-               Стига. Че и остава! Един…

Всичко стана за секунда. Дъмбела извади Зиг Зауера, извъртя се и стреля първо в Хиената, после още три пъти в Салото. Те дори и не разбраха какво се случва. Свлякоха се на земята. Дъмбела се приближи към тях, подритна ги и се обърна отново към мен.

-               … остава. Един остава. Ти. Имаме две иманета. Принасяме курбан само на едното и вадим само него. Проста математика.

Аха да повърна. Страхът обаче този път не успя да ферментира. Може би свиквах?...

-               Математиката невинаги е толкова проста… -  наистина ли го казвах? И то срещу насочен към мен пистолет? – Нощта срещу Васильовден е. Нощта, в която земята се отваря и излизат всички изчадия адови. Никой няма да ни пита за едното имане ли сме дошли или за двете! Все още има няколко минути до полунощ. Да изчезваме, шефе!

-               Дъмбела да бяга?! Ти чуваш ли се, бе идиот?! Грабвай лопатата и започвай! Или отиваш при онези двамата? Тях ги познавах от двайсет години и не ми мигна окото! Както на Карата не му е мигнало с онези четиримата! Велик е този Кара Ибрахим, велик е! Та тебе ли бе, келеш смотан, ще те пожаля?! Почвай да копаеш!

Нямах избор. Каквото имаше да става, щеше да стане! Изметох брашното настрани с ръце и тъкмо се канех да взема лопатата, когато откъм селото се чуха няколко рехави далечни изстрели. Нова година! Полунощ срещу Васильовден!…

И се започна. Гората забуча. Не беше вятър. Дърветата се движеха, но не усещах никакво движение на въздуха. Небето се озари в червено. Някъде високо в планината завиха вълци. От мокрите ми крака студът плъзна нагоре, стигна до стомаха ми, и там се сви като черна космата топка. Чу се тропот на копита, на много копита.

-               Хърба, какво става? – за пръв път виждах Дъмбела толкова стреснат. Стискаше зигито в ръка и се озърташе страхливо – Хърба!...

   Таласъмите се появиха изневиделица. Четирима. Получовеци – полукозли. От кръста нагоре – хора, надолу с космати крака, завършващи с копита. Винаги съм си представял, че точно така изглеждат сатирите от гръцката митология. Но тези бяха с високи гугли на главите, с увити около тях чалми. Бяха облечени във везани ризи, с препасани на кръста пояси, от който стърчаха дръжките на ножове и ятагани. Целите излъчваха червеникава светлина. Забелязаха ни и се втурнаха към нас с извадени оръжия. Дъмбела започна да стреля, псувайки. Безрезултатно. Привлечени от виковете и стрелбата, към него се насочиха трима от таласъмите. Към мен – последният. Ужасът ме подкоси преди да стигне до мен. Паднах на земята и инстинктивно се свих на кълбо. Пазителят на имането се надвеси над мен, вдигна ятагана си и замахна. Затворих очи, шептейки молитва. И нищо… Чувах гърмежите от пистолета на Дъмбела, чувах виковете му, които преминаха в писъци, чувах тропота на копита, чувах ръмжането на таласъмите, но не усетих нищичко. Отворих очи. Чудовището ме гледаше втренчено и сякаш душеше въздуха около мен. Хвърлих поглед към останалите. Те бяха наобиколили шефа ми и методично замахваха и му нанасяха удари с ятаганите. Някак странно остриетата им минаваха през плътта му и сякаш не нанасяха никакви поражения. Нямаше кръв, нямаше рани, нямаше дори скъсано парцалче от дрехите му. Но Дъмбела се мяташе и пищеше, очевидно му причиняваха болка. Мъчеше се да се втурне между нападателите си и да избяга, но всеки следващ удар с дългия нож го пращаше отново и отново към центъра на кръга.

   В този момент моят нападател прибра ятагана в ножницата му. Наведе се и заби ръце в пръстта, там където допреди малко бе насипано брашното. Когато ги извади, държеше  делва пълна с монети. Поднесе я към мен. Не смеех да си поема дъх. Той се поколеба, а после с делвата в ръце хукна нанякъде в тъмното. Тъкмо се канех да изпълзя и да се избягам, и таласъмът се върна. Делвата я нямаше. Бръкна в земята и извади още една делва. И пак я отнесе в тъмното.

   Колко продължи това, не помня. Часове, много часове. Моят таласъм влачеше имането нанякъде, първо от едното белязано място, после и от другото, а останалите трима съсичаха, кълцаха и мушкаха  Дъмбела, който пищеше от ужас и болка. Накрая, останал без грам сили, той лежеше и скимтеше като пале. А аз парализиран от студа и страха също лежах и не можех да помръдна. Някъде наблизо изкукурига петел. После още един. Моите петли при джиповете! Най-красивата музика, която някога съм чувал! Таласъмите стреснато се ослушаха, уплашени прибраха ятаганите и изчезнаха в тъмното. Петлите изкукуригаха отново. Дъмбела също изкукурига. После още веднъж и още веднъж. Кукуригаше и се смееше гласно. А аз, премалял от студ и умора загубих съзнание.

***

Последствията от хипотермията не бяха фатални. Полежах малко в болница, лекарите лекуваха измръзналите ми крака. Там ме разпитваха и следователите. Разказах им истината. Или почти цялата. Казах им как сме отишли да търсим имане, но как се е оказало дебелашка шега от страна на Красьо Хиената; как Дъмбела се е вбесил и така се е стигнало до стрелбата. Реших да им спестя частта за таласъмите и самото имане. От полицаите научих, че на сутринта на Васильовден са ни открили ранобудни ловци.

Възстановявах се бързо. Същото обаче не можеше да се каже за Дъмбела. Натривките от ръцете му, намереното оръжие, балистичната експертиза и моите показания бяха достатъчни, за да го обвинят за смъртта на Хиената и Салото. Но едва ли щеше да се стигне до съд. Дъмбела бе хоспитализиран в болницата в Карлуково. Казваха, че бил неконтактен, че не проронвал нито дума, че клечал по цял ден отнесено, а само от време на време проточвал врат и кукуригал високо и щастливо. Мечтаеше за силата на Кара Ибрахим, а накрая бе щастлив да бъде обикновен петел…

В средата на януари ме изписаха от болницата. Прибрах се в квартирата си. Отворих вратата и гледката ме вцепени. На пода в стаята ми стояха трийсетина глинени делви, пълни с монети! Приседнах на крайчеца на леглото и в съзнанието ми изплуваха думите на онзи ходжа: „И да знаеш, момче, всяко имане, закопано в земята, е прокълнато. Дори и да го намерите, то ще ви донесе само нещастия. Заровено имане не се краде! То се дава. Дава се само на сирак и то за да направи хаир! Инак и той е прокълнат!“…

Дарих цялата награда за предаденото на държавата съкровище на дома за сираци, в който израснах. Оставих си само една монета за спомен. Събрах багажа си. Вече нищо не ме задържаше в този град. Заминах за Търново. Бях твърдо решил да завърша образованието си.

***

-         Пакост или лакомство-о-о?!  Пакост или лакомство-о-о?!

Децата отвън бяха настоятелни. Този път се бях подготвил. Бях купил бонбони и сладки. Но все пак ме бяха изненадали. Бяхме прекарали с Мария в леглото целия следобед, който неусетно се бе превърнал в привечер. Мария е колежка от университета. Нахлузих набързо джинсите и изскочих полугол навън с плика с лакомствата. Хлапетата наддадоха радостни викове. Радостта им бе чиста и искрена, като тях самите. Завиждах им. Студеният октомврийският вятър набързо ме върна обратно под завивките.

-         Хубава татуировка! Какво пише? – Мария се гушна в мен.

-         Каква татуировка? Нямам татуси.

   -   А това какво е? – тя прекара топлата си длан по гръбнака ми, малко под врата ми - Чакай малко! Обърни се! – взе смартфона си и снима гърба ми – Виж това!

   Усетих как сърцето ми спира да бие. На гърба ми зловещо се блещеше клеймо с познатите османски йероглифи и името на Кара Ибрахим...

***