НОСТАЛГИЯ

Отидох…

Срещнахме се…

Едно хлапе - под трийсет, де си мисли, че всичко знае…

И един мъж над осемдесет години…

Елегантен, изящно облечен човек, в нещо, което тук ни можеш да намериш, ни да купиш и ако случайно ти падне от небето, ще те приберат на едно място да обясняваш…

В ръката бастун…

Подпира нефелен крак!

Заговори на език, уж наш, ама…!

Поиска да се видим! Видял нещо, де съм го бил аз направил, така му казали, та да поговорим…

Дошъл си тук наскоро…

Някога, кога свършила оная - първата война, в която го запратили, кога нямал и двайсет и от която оцелял по чудо, и откогато влачи тоя крак, се прибрал у дома и заварил и глад, и мизерия, и студ…

Та тогава много хора се дигнали и се пръснали по света да намерят късче хлебец, да преживеят, да оживеят …

И той нарамил торбичката с партакешите и тръгнал из Европата, ама там не сколасал, та като събрал стотинки, метнал се на едно параходче и… чак в Америката.

Какво ли не работил, къде ли не слугувал и на земята, и под земята и когато загубил всякаква надежда, се случило…

Срещнал я!

Ни по-хубава, ни по-добра бил виждал…

И се залюбили, и се събрали, и заживели…

Имала си нещо и от дядо, и от баща останало…

И той се захванал - и денем, и нощем…

Работел, работел и го удвоил, и го утроил …

Само едно помрачавало дните - останали сами…

Денем от обект на обект, от големи по-големи…

Денем, те поглъщали и време, и мисли…

Но нощем…

Нощем сънувал, бълнувал и се разхождал по сокаците на едно градче, де го напуснал преди много, много години…

Случило се и най-лошото…

И жена му го напуснала…

Заминала за оня свят!

И останал сам!

Само с пари и сънища…

И не изтраял, изоставил всичко и се върнал тук, да види наяве сънищата си и да си умре там, де се е родил…

Говореше тихо, бавно, спокойно…

Дошъл си и тръгнал към уличката си, към къщата си…

И видял само големи, големи, блокове, от сиви, сиви, панели…

Та купил едно местенце накрая на градчето, да си построи нещо, да си доживее там, та да му направя проект…

И повече нищо не казваше …

Тръгнахме из градчето, вървяхме, от улица на улица, там дето се беше позапазило нещо от ония времена, когато са правели къщи, които не се забравят, и не питах, само гледах къде погледа му ще се позабави за секунда или две повече, къде ще отмине без поглед да извие…

И ми се стори, че вече знаех какво иска…

Та направих проекта! На две етажчета…

На това място, по планове, ни по-високо, ни по ниско…

И започна да се строи и изписаха, и докараха от къде ли не, че и отвъд океана, свръх скъпи и материали, и мебели…

С процедури, със строене, изниза се година…

Доде строили и кога ходех, и кога не ходех, все там стоял и нищо не казвал, и дума не проронвал…

Вече привършваха строежа кога разбрах, че гледал, гледал, но никога вътре в сградата не влязъл…

Гледал само отвън!

И един ден пак съм там. Нямаше го.

Обикалям, гледам и от главата ми не излиза…

Защо той не влиза вътре?

Обикалям, гледам, питам се и се ръгам в ребрата …

Какво направи ти бе, пишман архитектче? Какво искаше човекът? Палат ли искаше? Ако това е искал, защо се е домъкнал тук? Та там си ги е имал! Какво му предложи? Това къща ли е или напудрена кукла? Налепил си я с оттук оттам откраднато по нещо, да изглежда уж нашенска…

Той за кукла ли да гледа си е дошъл?

Кукла ли е сънувал?

И ми идеше да вия, като недобито куче!

И цигарите свършиха…

Гледам, гледам, обикалям и се блъснах в майстора…

Тоя де строеше. Стара кримка! Аз го препоръчах!

Дръпнах го за ръката, замъкнах го отстрани на сградата, отмерих крачки напред, крачки встрани и изръмжах:

Тук, тук, зид - толкова висок…!

Тук, тук - прозорчета! Тук врата! Такива...!

Под - длан над земята!

И покрив, и таван ще направиш, от дървени греди, но на ръка дялани, и покриваш 

отгоре с каменни плочи…

Стреха!

Ей, до тук!

Тук, в ъгъла - оджак! Голям! Да се побере човек в него…

Врати и прозорци - от дъски, на ръка рендосани …

Ковани с цигански пирони!

И тъмни, до черно!

Стени - бели, бели като сняг…

И на тях лавици, и те от дърво, и те на ръка правени…

А на тях…!

Върви, ходи, обикаляй, плащай, кради, ако трябва…

Но бели тасове и сахани, от бакър изковани…

От циганин калайдисани…

Нареди ги! Там!

И той ме гледаше, гледаше, па си ме и знаеше…

Та хвърли недопушената цигара, свирна на момчетата си и започнаха, и го направиха, само за месец и нещо…

Малка спретната къщурка…

И кога завършиха всичко…

Гостът, оттатък океана, напуснал хотела, де пребивавал и се пренесъл тук, но се нанесъл не в луксозната, скъпата къща, а в ниската, прихлупена къщурка…

Наел жена да му помага, да почиства…

В другата сграда влизала само тя - да обърше паяжините…

Той стоял с часове или пред огъня в оджака, или под стряхата, оная от греди, на ръка дялани, приседнал на дървено трикрако столче и то на ръка дялано…

Една сутрин жената като дошла, отвън го нямало…

Потропала на вратата …

Няма го!

И натиснала, и влязла…

И го видяла, прилегнал пред оджака, пред огнището…

В което сивеела угаснала жар…

Зад него обърнато дървено, трикрако столче…

На ръка дялано…

Та тогава ме глобиха - променил съм утвърдения план…

Не бяха прави! За друго трябваше да съм глобен!

Не бях разбрал какво иска човекът от мен…

Защо си е дошъл…?

Досетих се, ама късно, кога му прахосах времето - цяла година, да се прави нещо голямо, но ненужно…

Не беше дошъл за него…

Беше дошъл, да види сънищата си наяве…

Преди да умре…