Не обичаше да се мести от квартира на квартира. Беше го правила толкова много пъти, че вече не ги броеше. Стоя през нощта да опакова всяка вещ, приведена над поредния кашон. Плашеха я тези шумолящи опаковки, зад чиято бъбривост се сгушваха чувствата ѝ. Във всяка стая, превърнала се временно в неин дом, оставяше по една надежда – издъхнала, но непогребана. Винаги откриваше колко излишни неща е натрупала. А не умееше да изхвърля лесно, както правеха другите.

        Гардеробът, запълнен само с дрехи втора употреба, също я затрудни. Всичко беше не по нейната мярка, не в цветовете, които най-много ѝ приличаха. Сякаш някой насила я вкарваше само в такива магазини. И същият този някой правеше изборите вместо нея. Усещаше, че е така и с живота ѝ. Знаеше, че е допуснала и в него чужди замени. Но нямаше пред кого за протестира.  Сама беше тръгнала да сее надежди в пусто буренясало място. И да чака с цялата си наивност плод, като глупава първескиня.

        Шофьорът на товарното такси – млад усмихнат мъж – ѝ помогна да качат всичко в колата. Не скри недоумението си от многото найлонови торбички. Изненадаха го и черните чували с дрехите. "Ама че цвят! Тази мадама на погребение ли е тръгнала?" - шмугна се неприятната мисъл в главата му, но учтиво си замълча. Какво имаше в кашоните, за него остана в тайна. Включи джипиеса и потегли плавно, да не строши някоя скъпоценност от багажа. Мъжът не знаеше, че в товара зад гърба му няма нищо ценно. Освен няколко дипломи и отломките от един пропилян живот. През целия път жената, наела буса, гледаше безучастно пътя и не даваше признаци, че е готова да разговарят. Лицето ѝ беше като балсамирано и без никакъв признак на емоция.

           Истинският живец си беще отишъл със загубата на нейните родители . Не помогна и решението на съда, с което се сложи край на безплодния ѝ брак. Определяше съпруга си като извънземен и беше сигурна, че друга жена не би могла да живее с него толкова дълго. Беше странен човек. Заключваше всяко свое нещо в хола, защото смяташе, че стаята е само негова. Тя не можеше да покани в дома си спокойно дори най-голямата си приятелка. Въвеждаше я единствено в кухнята и се чувстваше неудобно в своя наследствен апартамент. Но въпреки това чакаше с трепет мъжа си да се върне вечер от завода, когато беше втора смяна. Вземаше възглавницата си от спалнята и отиваше при смешните си надежди - в неговата стая, в неговото двойно легло... Всичко беше толкова за кратко. Зарадва се, когато разбра, че е забременяла, но се появиха проблеми. Три весеца лежа за задържане в болницата. Когато я исписаха, спря с опитите си да го търси в неговата стая. Понякога си мислеше, че ако беше приспала дори само един единствен път с чужд мъж, щеше да е сигурна, че детето, което носи в себе си, е от него...

      Задръстването беше голямо. Може би, защото улучиха пиков момент в края на работния ден. И сякаш всички светофари се бяха наговорили да светят в червено. Младият шофьор си помисли дали няма обиколен път, но реши да не рискува и стриктно да спазва указанията, докато стигне посочения адрес. Никакви обиколни пътища!

         В нейния безцветен живот нямаше обиколен път. Съдбата ѝ сякаш беше спряла на червен светофар, който се бе развалил и застопорил всичко. Случваше се жълтото му око да я подкани да направи крачка напред, но тя стоеше уплашена на същото място.  Решението да се омъжи за съпруга си взе спонтанно. Не подозираше, че и с неродената си рожба ще се раздели по същия спонтанен начин. Белите ѝ полуботуши  станаха червени от стичащата се по тях кръв на автобусната спирка. Хората покрай нея се развикаха, качиха я в една кола и после... После на операционната маса всичко свърши бързо. Като при всяка неизбежност.

          Тъгува много. А видеше ли насреща си дете, все си мислеше как ли би изглеждало нейното и очите ѝ се пълнеха със сълзи. Така и не легна повече до мъжа си. Отначало, защото трябваше да се пазят, а после вече той сам не ѝ позволи да влезе в "покоите" му. За него тя беше готвачката, чистачката и перачката в този дом. Нае се дори сама да прави ремонт на жилището, да боядиса прозорците и да налепи нови тапети. Работата ѝ беше несигурна и не можеше да си позволи да вика майстори. Трябваше да се справи и с това...

         Товарното такси спря на стръмната малка уличка, точно пред една полусрутена ограда. От къщата изскочиха две смугли момченца, боси и с изцапани нослета, но усмихнати до ушите. Шофьорът помисли, че е сбъркал адреса и се вгледа учудено в екрана на устройството, за да види зададената локация. Не, нямаше грешка! Ако някой беше сгрешил, това със сигурност беше спътничката му. Реши, че е време да я събуди от необикновения ѝ унес. Отвори задните врати на буса и започна да сваля багажа. Изведнъж при него дотърча млада циганка с издут корем и го дръпна за ръкава:

        - Ама вие при кой идвате... туканка? Какви са тез торбички, че и кашони? Да не сте новодомни като нас? Ние се нанесохме в постройката с мъжа ми и дечурлигата, значи, има-няма преди една седмица, бате! Заета е вече тази квартира! Даже за два месеца капор е платил моичкият, значи. Така поискало брокерчето, дето от фирмата беше, де! Реквам ти всичко това, па ти да си знаеш, момче!

         Младият мъж отвори вратата, в очакване клиентката му да слезе. Видя, че от очите ѝ се стичат мълчаливи сълзи и пак я затвори. А сърцето си усети стреснато или учудено от непозната жал.

        Смъртта на баща ѝ, който се мъчи една седмица преди да издъхне след покосилия го инсулт, за нея беше наистина стресираща.

Знаеше, че цял живот няма да си прости това, че не настоява да го приемат в болницата. След няколко години на същото легло угасна и нейната майка. Вече беше прехвърлила четирдесетте, а все се луташе и не знаеше какъв път да поеме. Накрая реши да поиска от мъжа си развод. Изненада се, че това се уреди лесно. Мислеше, че го познава добре и не допускаше, че ще приеме раздялата им да стане по взаимно съгласие. Даде апартамента под наем на свои далечни роднини и се пресели в големия град. Трудно намери работа. Беше първата, която съкратиха. После и наетата квартира трябваше да напусне, защото синът на хазяите ѝ се ожени и решиха да се нанесат там. Следващият адрес, на който се подслони, бе на приземния етаж. Дори имаше три стъпала надолу, а по стените петна от мухъл, но не можеше да придиря. Наемът определяше всичко.

         Мъжът се почуди накъде да кара. Представи си как оставя жената на някаква пейка в парка с целия ѝ багаж покрай нея, но веднага прогони тази картина. Опита се да я заговори, но тя избухна в неудържим плач. Единственото, което направи, е да протегне дясната си ръка, докосвайки съчувствено уплашеното ѝ рамо. Осъзна, че жената до него е в безизходна ситуация и се замисли как да постъпи, за да ѝ помогне. Накрая реши да я заведе при леля си. Тя живееше във вилната зона на големия град и беше останала сама след смъртта на единствената си дъщеря.

        С годините ѝ ставаше все по-трудно. Дори започна да си мисли дали да не се върне в родното си градче. Някаква мъглява, неясна надежда все я спираше. Появи се и друг мъж в живота ѝ. Беше несигурна, но въпреки това заживя с него на семейни начала. Само след една година се питаше на какво ли се е надявала. Премести се в апартамента му на последния етаж в една нова лъскава кооперация. Но бърза разбра, че мястото ѝ не е при него и го напусна. Подслони я колежка, която живееше сама с малкото си дете. И там беше за кратко. Майката на младата жена се пенсионира и дойде да помага в гледането на внучета си. А после...

          В същност, в каква посока се отправи после животът ѝ? Нещо ѝ попречи да си спомни. Мисълта ѝ излетя нанякъде, защото шофоьорът наби спирачки и бусът спря на непознато за нея място.

          Той отвори портата и повика леля си по име. Дворчето беше поддържано, въпреки напредналата възраст на жената. Тя свали очилата си, за да види по-добре кой е дошъл с племенника ѝ. Изненада се, че  го видя да сваля багаж от колата, като че би някой щеше дълго да ѝ гостува. Не си спомняше да е казвал, че ще води някого. Приближи колата му и се вгледа в разплаканата жена на мястото до шофьора. Отвори вратата откъм нейната страна и подаде ръка на гостенката да слезе. Видя тъмната дълга коса и стройната фигура и изведнъж толкова много ѝ заприлича на нейното момиче. В първия момент сякаш замръзна и остана в недоумение, но след миг я прегърна и я покани да влязат в къщата. По успокоеното лице на шофьора заигра лека усмивка, а леля му успя да чуе и една неприкрита въздишка на облекчение.

        Това, което видя, когато слезе от таксито, беще различно от снимките, поместени в обявата. Намираше се извън града, а някаква възрастна жена започна да пренася част от торбите и ги подпря до стената в коридорчето. После отвори една врата и прекрачиха прага на неголяма стая с плътни спуснати пердета. Непознатата старица ги дръпна и отвори с рязък жест прозореца. А с нахлулия свеж въздух отвън, усмихнатият есенен ден плисна светлината на нова надежда.