Когато си купувах календар-бележника, не вярвах, че ще издържа дълго. През годините започвах да попълвам такъв на първи януари. Харесваше ми чувството за ново начало, за утехата на изморения ми мозък, който вярваше, че наистина ще успее да зачеркне инерцията, в която се бях превърнал. Номерираното вдъхновение издържаше десетина дни, когато неусетно се изплъзваше през междуцифрията на януари, а бележникът пропадаше в някое чекмедже. Мислех, че подобни настроения са отминали заедно с младите ми години, но ето, че старата любов се обади в уютно подредена книжарница в Стара Загора.

Връщах се от командировка, когато внезапна нужда просто да отбия от пътя ме спря насред магистралата. Аварийната лента приюти десетминутното лутане на ума ми. Потеглих и след два километра свърнах към Стара Загора. Коледната украса на града разми и последните резерви към импулсивното ми решение.

Спомних си за отдавнашни пътувания към морето. Тогава магистрала нямаше, а баща ми винаги избираше Стара Загора за почивка. Именно в една вълнуваща книжарница под липите попаднах на първия си календар-бележник. Едва на тринайсет години в главата ми се намести идеята за „новото начало”. Тефтерът беше вдъхновението и гарантът за сериозността на начинанието. Това бе първият и единствен път досега, в който издържах да пиша в бележника всеки ден, в продължение на повече от две седмици. Всъщност стигнах почти до рождения ми ден през май, а тефтерът стана изповедник на историите за първата ми целувка, победата ми на училищния турнир по тенис на маса и други важни събития. Разбира се, всяко на съответната дата. Години след това, в дни на депресия, четях бликащият от страниците му алтруизъм. Беше за мен солиден източник на енергия, докато не го загубих.

Последвалите ми опити да повторя експеримента заспиваха винаги във второто десетдневие на януари, а ентусиазмът ми се удавяше в ежедневието на поредната година.

Дори бях забравил за тези си начинания, докато при това импулсивно влизане в Стара Загора, не минах покрай същата книжарница. Влязох и видях Този тефтер. Открояваше се сред останалите с мека луксозна подвързия в топли тонове. Шарките бяха прости и изчистени, релефна щампа на новата година ситнееше в долния десен ъгъл. Вдъхновение. Излязох от книжарницата с бележника и матово сребриста химикалка.

Когато се върнах на магистралата, отново изпитах нужда да спра в аварийната лента. Харесваше ми да се чувствам сам насред лудницата на големия път. Автомобили профучаваха, забързани, задъхани нещастници, пленници на скоростта си. Аварийните ми светлини ги предупреждаваха, че искам да съм сам.

В дните между Коледа и Нова година ходех с отвращение на работа и обмислях Новото си начало. Трябваше да е силно и ударно като първа страница на постмодерен роман. Да ме зашлеви, вдъхнови, разплаче и изпълни със свобода. Да ме изтръгне от глухата инерция, в която живеех. Която мразех.

На първи януари заявих на жена ми, че искам развод.

На втори напуснах работа. Без предизвестия.

На трети започнах да тичам нощем в парка. Студът изпълваше дробовете ми, а в главата ми беше чисто.

На четвърти се записах в кварталната библиотека след петнадесетгодишно прекъсване.

На пети се качих на колата и просто потеглих. Преминах Дунав мост при Русе с пълен резервоар. Върнах се на петнайсти, а километражът ми бе натежал.

В края на месеца жена ми, с мокри очи, се съгласи да продадем апартамента. С моята част купих малка вила в Средна гора, а останалите пари сложих в разплащателна сметка.

Започнах да ремонтирам зиданото кътче в балкана, далеч от шум и панелки. Почистих двора, прекопах около дърветата, засадих нови.

Всяка стъпка записвах в бележника. Датите се запълваха с действията и мислите ми от деня. В средата на февруари бях сигурен, че ще издържа „датирането” до края на годината. Чувствах се вдъхновен, чист и свободен. Утрините в балкана бяха изпълнени със слънце и свежест.

Преоткрих четенето. Купувах си книги от най-близкия град. Бързо ги прочитах, седнал до печката на дърва. Заспивах над книгите, под тях, и сънувах живота си такъв, какъвто би трябвало да бъде. Докато студът не ме разбудеше посред нощ, та се налагаше да придърпвам одеала до изгасналата печка.

През юли започнах да изкачвам върхове. Всяка седмица по един. Пръв беше Богдан, после Ботев. Гузно гледах София от Черни връх. Вдишвах природата в Рила, Пирин и Родопите, докато записвах Мусала, Вихрен и Голям Перелик под съответната дата.

Пътуванията ми бяха самотни и щастливи. Единакът в мен най-после се бе освободил от каторгата на задъханата цивилизация. Бе отрязал отношенията с другите. С писаните и неписани правила. Бях сам и дишах щастливо, без дъхът ми да се блъска между чужди дихания. Без да преча на никого и без да ми пречат. Дишах, ходех, гледах, плюех, пиех, пеех и крещях, колкото и където си поискам. Без ограничения. Единственият ми спътник, приятел и съдник беше бележникът. Всяка вечер отделях по половин час да обрисувам по дати есенцията на живота ми.

Дойде есен. Тъжен възторг щриховаше дните ми. Прекарвах часове в двора да хвърлям листа над главата си. Октомврийското слънце разчувства и запрегръщах дърветата.

Но дойде ноември, слънцето се скри, а аз започнах да пия. Песните от радиото отекваха грозно в празната къща. Пиех сам в тъмните стаи, чудех се какво да запиша в тефтера, прегръщах стария орех на двора и плачех. Надявах се орехът да ме разбере, да изтръгне мъката, останала неизлята по тесните страници на бележника. Бодростта, с която катерех върховете през лятото загниваше под влажните кафяви листа в двора. Започнах често да излизам на пътя и да махам за поздрав на рядко минаващите коли. После се прибирах и плачех, прегърнал ореха. Мислех за книжарницата в Стара Загора, за продадения дом в София, за мокрите очи на жена ми. Дали тя имаше дървета, които прегръща?!

Коледа ме завари в безтегловност. Празната къща ме притискаше в дните до Нова година, а балканът шумеше. Гръм удари ореха вчера. Гледах го как гори с часове.

Днес е тридесет и първи декември, а това е последната страница от тефтера. Пиша в колата си, паркирана до книжарницата в Стара Загора. Току-що си купих нов календар-бележник. Утре ще съм в София да честитя новата година на жена ми. Ще го нося с мен.

Декември, 2008