Това беше градче от тия, в които котките по улиците гледаха тъжно, птичките падаха безпричинно от жиците пред гумите на колите, а продавачките в магазина никога не се смееха. Нормален град.
Студено, тука му викаха зима, февруари е все пак, ама зима без сняг каква зима е тя?
Дървото на главната улица беше цъфнало, бяла пелена покриваше спирката, но никой не вдигаше глава.
Тримата обсъждаха нещо, и си чакаха микробуса, сгушени в якетата. Сутрин все още беше студено.
По обяд се стопляше, а после вечерта въздухът пак изстиваше. Не беше като у тях си. У тях си беше студено цяла зима. А и да не беше винаги си духаше. Говореха. Мелеха всичко за да минава времето:
‐ Казвам ти, нищо нямаше на масата.
- Аз пък ти казвам, че там я оставих – отговори другият и целия се изчерви. Няма да те лъжа, я.
Един кос наруши тишината и изчезна.
- Аз пък ти казвам, че бутилката я нямаше. Лъжеш!
- Не ми викай лъжец, щот и за по-малко човек съм убивал. Вторият се беше наежил и ставаше страшен - като бях в Коми.
- Стига с това Коми. Като се напиеш все за него говориш – отговори първия и си врътна гърба. Познаваше го. Когато беше трезвен нищо не можеше да ти направи.
Третият ги гледаше и мислеше, че е твърде рано за скандали, и че не искаше да става като тях.
Двамата можеха да говорят само по един начин - заплашително-подигравателния, с добавки на пренебрежение в гласа. В резултат като ги слушаш от страни се чуваше само викане, смях, и лигавене. Ако не разбираше какво си говорят, щеше да каже, че са италианци.
От морето подухна.
- Аз пък ви казвам, че пролетта ще дойде скоро – каза той за да смени темата. Подушвате ли?
И тримата взеха да душат въздуха, като копои. Морето вече миришеше по друг начин, това беше сигурно.
Ококориха се.
- Да бе – каза първият и погледна нагоре - то и дървото цъфнало. Кое цъфтеше първо? Бадема?
Не беше въпрос. Спомняше си.
- Иде, идеее – прозя се вторият.
Хайде още малко и да се прибираме, ееех, протегна ръце като за сутрешна гимнастика, ще кажеш отърсва се от зимата. Светнаха му очите.
Третият не каза нищо. Отиде до средата на платното където се чернееше нещо и го вдигна. Беше черен кос. Поредният. Сигурно замръзват и падат, а може и да си е просто един стар кос, на който му е дошло времето. Хвърли го отстрани на пътя.
Загърна се в яката на якето.
Ето защо казват хората да си избираш добре професията, помисли си. Не е заради парите, а заради това какви изменения ще предизвика у теб. Неминуемо е влиянието на работата и колегите.
Особено ако забравиш кой си.
Снощи стоя до късно и смяташе.
Обиколката на земята по екватора - четиридесет хиляди километра.
Средната скорост с която върви човек е пет километра в час.
Излиза, че ако тръгнеш на обиколка и не спираш можеш да обиколиш света пеша за точно триста тридесет и три дена.
Не искаше да върви по двайсет и четири часа. Щеше да върви по шест часа.
При това положение света можеше да бъде обиколен за приблизително три години и половина. Пеша.
Това му говореше много.
Отдавна имаше своите подозрения и сега вече беше сигурен.
Не човек е създаден за земята, а земята е създадена по мярката на човека.
Където имаше морета - щеше да ги проплава. Моретата само свързват континентите, а не ги разделят.
За него планините бяха по-трудна преграда, а не моретата.
Нямаше да е лесно. Някъде по пътя щеше да има войни, лошотии, трудности, мизерия. Но кой казва, че войната е лошо нещо?
Че то ако беше нещо лошо хората отдавна да се бяха отказали от нея.
Някъде щеше да гладува и мизерува
Кой казва, че гладът и мизерията е нещо лошо. Ако е толкова лошо, защо всички тънем в нея?
Някъде щеше да гледа червените залези на слънцето. Някъде, в края на пътя, в любимото му време.
Някъде щеше да го посреща и да гледа как слънчевия диск изскача бавно и внушително от морето.
Някой ден слънцето щеше да грее безмилостно отгоре и да изсмуква и последната влага от тялото му, или да играе по клепачите му и да го изкарва от сънят рано, рано. Някой ден. Някъде. Щеше да ходи по екватора и нямаше да има зима.
Нямаше да е лесно, но тоя свят беше създаден за него.
Микробусът дойде на спирката и първите двама се натикаха при неизбежните подвиквания и дюдюкания на колегите отвътре. Казаха си добро утро.
Третият не каза нищо, но разбра нещо, което го удари. Сега или никога. Все някога трябва да направиш крачката. Обърна се и бавно тръгна към квартирата да си стегне багажа.
Отвътре го гледаха недоумяващо.
– К'во му стана на тоя, бе – попита шофьорът.
– Де да знам – каза първият и вдигна рамене. Май пак изперка.
© Svetoslav Vasilev Todos los derechos reservados