Някъде, някога

     Това беше градче от тия, в които котките по улиците гледаха тъжно, птичките падаха безпричинно от жиците пред гумите на колите, а продавачките в магазина никога не се смееха. Нормален град.

Студено, тука му викаха зима, февруари е все пак, ама зима без сняг каква зима е тя?

Дървото на главната улица беше цъфнало, бяла пелена покриваше спирката, но никой не вдигаше глава.

Тримата обсъждаха нещо, и си чакаха микробуса, сгушени в якетата. Сутрин все още беше студено.

По обяд се стопляше, а после вечерта въздухът пак изстиваше. Не беше като у тях си. У тях си беше студено цяла зима. А и да не беше винаги си духаше. Говореха. Мелеха всичко за да минава времето:

          ‐ Казвам ти, нищо нямаше на масата.

          - Аз пък ти казвам, че там я оставих – отговори другият и целия се изчерви. Няма да те лъжа, я. 

Един кос наруши тишината и изчезна.

          - Аз пък ти казвам, че бутилката я нямаше. Лъжеш!

          - Не ми викай лъжец, щот и за по-малко човек съм убивал. Вторият се беше наежил и ставаше страшен - като бях в Коми.

          - Стига с това Коми. Като се напиеш все за него говориш – отговори първия и си врътна гърба. Познаваше го. Когато беше трезвен нищо не можеше да ти направи.

Третият ги гледаше и мислеше, че е твърде рано за скандали, и че  не искаше да става като тях.

Двамата можеха да говорят само по един начин - заплашително-подигравателния, с добавки на пренебрежение в гласа. В резултат като ги слушаш от страни се чуваше само викане, смях, и лигавене. Ако не разбираше какво си говорят, щеше да каже, че са италианци.

От морето подухна.

             - Аз пък ви казвам, че пролетта ще дойде скоро – каза той за да смени темата. Подушвате ли?

И тримата взеха да душат въздуха, като копои. Морето вече миришеше по друг начин, това беше сигурно.

Ококориха се.

            - Да бе – каза първият и погледна нагоре - то и дървото цъфнало. Кое цъфтеше първо?  Бадема?

Не беше въпрос. Спомняше си.

             - Иде, идеее – прозя се вторият.

Хайде още малко и да се прибираме, ееех, протегна ръце като за сутрешна гимнастика, ще кажеш отърсва се  от зимата. Светнаха му очите.

Третият не каза нищо. Отиде до средата на платното където се чернееше нещо и го вдигна. Беше черен кос. Поредният. Сигурно замръзват и падат, а може и да си е просто един стар кос, на който му е дошло времето. Хвърли го отстрани  на пътя.

Загърна се в яката на якето.

Ето защо казват хората да си избираш добре професията, помисли си. Не е заради парите, а заради това какви изменения ще предизвика у теб. Неминуемо е влиянието на работата и колегите.

Особено ако забравиш кой си.

Снощи стоя до късно и смяташе.

Обиколката на земята по екватора  - четиридесет хиляди километра.

Средната скорост с която върви човек е пет километра в час.

Излиза, че ако тръгнеш на обиколка и не спираш можеш да обиколиш света пеша за точно триста тридесет и три дена.

Не искаше да върви по двайсет и четири часа. Щеше да върви по шест часа.

При това положение света можеше да бъде обиколен за приблизително три години и половина. Пеша.

Това му говореше много.

Отдавна имаше своите подозрения  и сега вече беше сигурен.

     Не човек е създаден за земята, а земята е създадена по мярката на човека.

Където имаше морета - щеше да ги проплава. Моретата само свързват континентите, а не ги разделят.

За него планините бяха по-трудна преграда, а не моретата.

Нямаше да е лесно. Някъде по пътя щеше да има войни, лошотии, трудности, мизерия. Но кой казва, че войната е лошо нещо?

Че то ако беше нещо лошо хората отдавна да се бяха отказали от нея.

Някъде щеше да гладува и мизерува

Кой казва, че гладът и мизерията е нещо лошо. Ако е толкова лошо, защо всички тънем в нея?

Някъде щеше да гледа червените залези на слънцето. Някъде, в края на пътя, в любимото му време.

Някъде щеше да го посреща и да гледа как слънчевия диск изскача бавно и внушително от морето.

Някой ден слънцето щеше да грее безмилостно отгоре и да изсмуква и последната влага от тялото му, или да играе по клепачите му и да го изкарва от сънят рано, рано. Някой ден. Някъде. Щеше да ходи по екватора и нямаше да има зима.

Нямаше да е лесно, но тоя свят беше създаден за него.

Микробусът дойде на спирката и първите двама се натикаха при неизбежните подвиквания и дюдюкания на колегите отвътре. Казаха си добро утро.

Третият не каза нищо, но разбра нещо, което го удари. Сега или никога. Все някога трябва да направиш крачката. Обърна се и бавно тръгна към квартирата да си стегне багажа.

Отвътре го гледаха недоумяващо.

                   – К'во му стана на тоя, бе – попита шофьорът.

                   –  Де да знам – каза първият и вдигна рамене. Май пак изперка.