Досега никога не бях мислил за смъртта. Не и до момента, в който чичо Фил умря. Някакъв се опитал да го обере и го заплашил с пистолет, но старото копеле отказало да се даде без бой. Накрая свършил на улицата в локва кръв и дупка от куршум между очите. И то заради някакви си двеста долара или поне толкова намерили в портфейла му. Онзи с пистолета явно толкова се шашнал, че чак забравил да вземе парите. Случки като тази те карат да се замислиш колко всъщност струва човешкият живот. Ако бях аз, просто щях да си дам парите. За какво ми е да се правя на смел. Но по начало съм си страхливец. Дори нямах смелост да се самоубия последния път, когато опитах, нито по-предния, нито този преди него. Не ме разбирайте погрешно. Не че много ми се умира, но не изгарям от желание и да живея, просто когато срещна някаква трудност или нещо не стане както искам, решавам, че ще се самоубивам ей така, защото ми е по-лесно. Първият ми опит за самоубийство беше, когато бях на осем и то защото нашите отказаха да ми вземат ново колело. Може да ви звучи глупаво, но си беше хубаво колело. Такова, за което си струваше да умреш. Или поне така си мислех тогава. След това последва серия от нови и нови опити и то все заради глупави неща. Май, като се замисля, наистина много ми се е искало да умра, но смелостта не ми е достигнала.  Последният ми опит беше миналата година малко след осемнадесетия ми рожден ден. Но този път причината си беше сериозна.

   От малък мечтая да се занимавам с рисуване. Да стана известен художник и да имам собствени самостоятелни изложби в най-добрите галерии по света. И това не е мечта без покритие. Таланта и желанието си ги имам. Обожавам да рисувам. Рисувам почти през цялото време. Родителите ми знаят за огромното ми желание да се занимавам с изкуство, но отдавна са решили бъдещето ми и моите мечти и желания нямат място в цялата тази картинка. Никой от близките ми не ме подкрепи. Никой, освен стария чичо Фил.

   Той си падаше веселяк. Страстен комарджия, алкохолик и женкар. Пълен позор за цялата фамилия, но не и според мен. Харесвах го. Беше единственият човек в рода, който реши да прави това, което му харесва, а именно да се занимава с бизнес. И наистина успя. Основа фирма и я издигна до върха. Спечели милиони. А какво друго да прави човек с толкова много пари, освен да се отдаде на забавления. Най-голямата слабост на чичо Фил бяха хубавите жени. Така и не разбрах как се е съгласил да се оженил за кльощава и невзрачна жена като леля Маргарет. 

Когато бях на дванайсет, един ден реших да мина през компанията на чичо Фил и  да го поздравя. Почуках няколко пъти на вратата на офиса му, но никой не ми отговори. На бравата на вратата имаше табелка с надпис „Не безпокойте“, но такива надписи не важаха за мен, затова реших направо да вляза. Да се бях вслушал в посланието на бравата и никога да не бях влизал. Гледката беше ужасяваща или поне отчасти. На бюрото на чичо Фил се бе излегнала Карла - красивата му нова секретарка.  Разкопчаната ѝ риза разкриваше напращелия ѝ силиконов бюст, а вдигната нагоре пола - хубавите ѝ крака. И сега сигурно се чудите какво, по дяволите, ѝ е на гледката? Е, ще ви кажа. Всичко си беше наред, като не броим дебелия гол задник на чичо Фил, който ми беше цъфнал насреща и дантелените розови прашки, метнати на оплешивяващата му глава.

  – Уил, какво правиш тук? – попита старият мръсник, докато си вдигаше гащите.

  – Ами аз дойдох само да те видя, но виждам, че сега моментът не е подходящ. Затова ще тръгвам. Довиждане. – Боже, сигурно съм бил червен като домат, докато съм казвал това,  но най-важното беше да се махна възможно най-бързо. Излязох от стаята, но на коридора чичо Фил ме настигна. 

  ‒  Чакай, Уил! Трябва да поговорим. – от всичкото бързане се беше задъхал. Капки пот се стичаха по лицето му. Но поне можех да му го призная, обличаше се бързо. Сега отново беше в скъпия си костюм, но беше забравил да махне прашките от главата си. Не, че се бях притеснил от това, че старецът можеше да се изложи пред подчинените си. Те и без това го бяха виждали и в много по-компрометиращи ситуации. Просто се притеснявах новата секретарка да не вземе да настине, като седи така без бельо и после да не може да си върши работата, пък било то и такава работа. Все пак момичето си се трудеше усърдно, откъдето и да го погледне човек. Затова реших да му кажа:

  – Ааа, чичо Фил, имаш нещо на главата си. – той ме изгледа тъпо и неразбиращо, затова се потупах по главата, за му покажа какво имах предвид. Той се заопипва по темето и напипа дантеленото бельо.

  ‒ О, благодаря ти, синко. За къде щях да съм без теб.

  – Няма защо. А сега ще тръгвам към вкъщи. Имам да пиша домашни.

  ‒ Добре, поздрави вашите от мен и нали знаеш, това, което видя, си остава нашата малка тайна. – чичо Фил се ухили широко и ми намигна, а аз от своя страна му кимнах в знак на съгласие и се отправих към вкъщи. 

На другия ден чичо Фил ни дойде на гости. Носеше ми подаръци – играчка-робот и цяла чанта с шоколади. Някой все пак е трябвало да му каже, че дванайсет годишните деца отдавна вече не си играят с играчки, но поне се зарадвах на шоколада. Обичам сладкото.

  – Благодаря за подаръците.  

  ‒ Няма за какво да ми благодариш. Ако не купя подарък на любимия си племенник, то тогава на кого, нали така, Катрин? – чак сега забелязах, че майка ми се бе облегнала на касата на вратата и ни гледаше. Тя беше по-малката сестра на чичо Фил, но винаги изглеждаше сериозна и намусена. Пълна противоположност на по-големия си брат. Както винаги, беше облечена в костюм, който идеално очертаваше слабото ѝ тяло, а косата ù беше вдигната на елегантен кок. И до ден днешен си е съвсем същата, сякаш се е консервирала във времето. Скръсти ръце пред гърдите си и каза:

 ‒– Уилям, не яж шоколад, ще си развалиш вечерята, а и не е добре за зъбите ти. Мария вече започна да сервира яденето.

 ‒ Недей така, Кати, стига си се карала на момчето. Остави го да се порадва малко на подаръка.

   Майка ми погледна строго първо чичо, а после мен, и  излезе от стаята. Сега беше моментът да разбера за какво всъщност беше дошъл чичо Фил. Той рядко ни идваше на гости, а още по-рядко се сещаше да ми вземе подарък. Имаше по-приятни неща за вършене от това да се вижда с вечно киселата си сестра и семейството ѝ.

  – Уил, момчето ми, относно вчера... ами не си казал на никого за станалото, нали? Така или иначе нищо не е станало де. С Карла само си говорехме по работа, – да, бе, говорили си. Правеха всичко друго, но не и да си говорят. – но леля ти Маргарет може да разбере нещата погрешно, затова ще е най-добре да запазим всичко в тайна, нали така? Нашата малка тайна. А за мълчанието си, разбира се, ще получиш награда. Само ми кажи какво искаш и ще е твое. – чичо Фил ми се ухили насреща и порцелановите му фасети блеснаха. В този момент ми просветна. Единственото, което трябваше да направя, е да си трая и да не казвам на леля Маргарет или на когото и да било за видяното. Не, че имах намерение да казвам, даже напротив, изобщо не ме интересуваше, но сега за мълчанието си щях да получа нещо, което искам. Не ми трябваше много време, за да се сетя какво точно искам:

  ‒ Искам да рисувам, но нашите не ми дават. Не искат и да чуят за това, че искам да стана художник. Още от преди да се родя са решили, че ще стана адвокат, съдия или политик като всички останали в семейството, а аз не искам това! Искам просто да рисувам, нищо повече! – бях толкова ядосан, че от яд се разплаках като момиченце. Знаех, че чичо Фил не може да направи нищо по въпроса, все пак това е решение на родителите ми, но това беше единственото нещо, което исках. И затова просто го казах или по-скоро го изкрещях, без да се замислям.

  – Не ти дават да рисуваш, а? Хмм... Остави всичко на чичо си Фил. Аз ще се погрижа, а сега да отиваме на вечеря, че майка ти ще ни убие и двамата. – след тези думи той стана и ми подаде ръка, за да ми помогне да се изправя. За миг просто стоях и гледах объркано, мислейки за думите, които току-що чичо ми бе изрекъл. Но после дойдох на себе си и поех ръката му.

  ‒ Добре, да отиваме. – колко малко ми трябваше, за да се успокоя. Не знаех дали наистина ще спази обещанието си, но някак си се чувствах по-добре.

   На следващия ден чичо Фил ме беше записал на уроци по рисуване при Жан, най- добрият учител по изобразително изкуство в града и естествено най-скъпият. Зачудих се как ли майка ми се е съгласила да ходя на уроци по рисуване. Изпадаше в истерия само при споменаването на думите „рисуване“ и „художник“. Оказа се, че тя не знаела и трябвало да ходя тайно. Сега и аз имах тайна, която трябваше да бъде пазена.

                                                   ... Следва продължение...