- Лимонов одеколон? - попита  стюардесата, подавайки шишенцето към Ясемин.

- Не, благодаря!- каза жената и се обърна към прозореца в автобуса.

Миризмата на лимоновия одеколон винаги я натъжаваше, може би защото дълбоко в подсъзнанието ù бяха останали спомени от детството, когато заедно с баба си ходеше на молитви, там винаги се сипваше от него.

Това пътуване бе най-тежкото пътуване в живота ù. Днес, след разговора с лекуващия лекар на дядо cи, всичко загуби смисъл за нея. Затвори очи и пак си спомни думите му:

 - Имате много малко време...

 - Колко, докторе?

 - Ако тръгнете сега, може би ще успеете да го видите.

Може би ли? Кaкво значи може би?! Сега дядо ù все още диша, все още гледа с изморените си топли очи болничната стая, не отделя поглед от вратата, чакайки часа за свиждане! А нима живее, може би?!

Колко безсмислена ù се стори тази дума сега.Човек може да обича, да мрази, да чака, да се бори, но не може да живее "може би’’! Колко много болеше от тази дума! Защо ли? Смъртта бе скрита зад нея, ето за това.

Ясемин бе потопила цялато си тяло и съзнание в мъката,  която ù причиняваше чутата истина. Накъде бе тръгнала, защо бързаше? Умиращият в болницата старец не бе само неин дядо, той бе неин верен приятел, силна упора и дълбoк кладенец на тайните ù.

След 11 часовото пътуване, Ясемин слезе на спирката в края на града. Тук преди години тя бе оcъществила мечите си, бе оправдала доверието на родителите си, завършвайки университета. А сега слизаше с разбиваща душата и болка.

Дворът на Районната болница бе оживен. Пред закусвялнята имаше опашка, млади стажанти и болни пo пижами чакаха реда си. Някои лица бяха щастливи, други замислени и натъжени.

 - Како! - чу гласа на сестра си, тичаща към нея. - Како, той умира, разбираш ли, умира!

Двете млади жени се прегърнаха и болката от сърцата им като сгорещено олио пръскаше по целите им тела отчаянието.

 - Какво казват лекарите?- попита Ясемин, опитвайки се да запази самообладание.

Кезибан въздъхна дълбоко и започна да хапе долната си устна, както правеше винаги като малка. Ясемин за първи път не се подразни от това, видяла отворените ранички по тънките ù устни. Дръпнатите ù очи сякаш днес бяха още повече изтеглени и присвити от болка.

 - 2-3 чаcа, може би и по-малко, чакаме теб, за да го изпишат...

Ясемин хвана силно ръката на сестра си и се опита да не забелязва парещата носа ù истина, задръстваща небцето ù, слизайки към пресъхналото гърло.

 - Хайде, заведи ме при него - каза тя, подпирайки се плътно към сестра си, сега те бяха едно цяло,  за което никoй не можеше да познае на колко парчета се бе разпиляло от страдание.

Коридорите на болницата бяха тихи, въпреки навалицата, ’’белите престилки’’ като анимационни герои от мултифилфм бързаха за някъде. Как можеше толкова много лекари да нямат вече какво да направят за любимия им дядо?!

Спряха пред cчетоводcтвото. Счетоводителката бе приготвила документите и ги подаде, без да погледне към тях. Ясемин прочете цифрата и извади портомнето от чантата си. Касиерката, броейки парите, излъчваше задоволство, сякаш лекарите си бяха свършили много добре работата, отвори касата и извади оттам печата. За какво им бе някакъв си печат? Дрезгавият глас на принтера подразни слуха на жените, а служителката важно сложи печата на белия лист и се пoдписа. Колко глупаво бе всичко това! Вместо да бързат да са минута по-рано при дядо си, те бяха длъжни първо да оправят документацията.

Най-после се качиха на горния етаж. В дъното на коридора видяха майка си, застанала до носилката.Тя се бе навела и целуваше студеното чело на баща си.

 - Дядо!- извика Ясемин, без да се съобразява с правилата на болницата, някой съобразяваше ли се с тяхната болка?!

 - Татко, татко, виж кой дойде! Любимата ти внучка, Ясемин е тук!

Болният само леко отвори очи. Ясемин, вървейки към носилката, събра цялата си сила, не трябваше той да види разтърсилата ги истина.

- Дядо, мили дядо! В тази страшна болница повече те разболяха, сигурна съм, че храната е отвратителна! Отиваме си у дома, дядо, при баба! Нейните грижи и вкусни манджи ще те вдигнат пак на крака, сигурна съм! - каза Ясемин, опитвайки се да се усмихне.

Клепачите на стареца съвсем леко трепнаха, сякаш някой ги бе гипсирал, зениците му не се виждаха. Лицето му бе слабо и пожълтяло, някога силното му тяло бе останало съвсем слабо, тънките китки на ръцете му се подаваха от ръкавите на пижамата, изглеждаше като кукла.

В асансьора санитaрката се шегуваше със болния:

 - Еее, учителю, напускаш ни значи, я кажи коя манджа най ти се яде?

 - Хххх... - задавено изпъшка старецът. - Коприва... - съвсем тихо каза с усилие.

Ясемин още един път преглътна болката. Значи коприва, дядо Юзеир много обичаше чорбичка от коприва, а дали щеше да има време за нея?

Сложиха носилката в линейката и Ясемин седна отзад при дядо си. Хвана дланите му и ги погали. Толкова студени бяха! Как можеше това да са онези ръце, които я топлеха след игра на снежни топки, пак онези ръце, които ù белеха семки и ù надробяваха хляб за попарата от тархана.

Нима това не бяха онези ръце, които я подпираха, когато за първи път се качи на велосипеда; ронеха царевица за пуканки, подписваха ученическия ù бележник! А сега бяха ледено студени...

 - У дома, Ясемин, заведи ме у дома. - Гласът му бе толкова тих, че внучаката се наведе до гърдите му, за да чуе.

Голямата селска къща ги чакаше, бетоновият каскет на портата сякаш бе леко наклонен на ляво, пейката бе празна, до нея стъргалото за обувки почти не се виждаше от тревата.

Желязната стълба бе подпряна, както винаги, на плочата на тавана.

Юзеир погледна с умиление нагоре. Сложиха го в спалнята за гости. Дебелите плюшени пердета в тъмно червено бяха затворени до край и в стаята бе тъмно. Сякаш завесите не искаха да пуснат в дома живота, който си течеше в руслото на ежедневието. Какво бе животът?! Цветята, животните, хората които дишаха навън, или сцената, която се играеше сега тук?!

Може би сега всеки си правеше планове за утре, за вдругиден, а Ясемин бе готова да даде всичко, за да спре времето сега, но Животът бе безжалостен, като ù даваше шанса да изпита до край болката.

Младата жена седна на ръба на леглото и се опита да се усмихне на дядо си.

 - Дядо, къде те боли?

Юзеир едвам повдигна длан и посочи тавана на спалнята, пръстите му трепереха.

 - Какво искаш да ми кажеш, дядо? - с треперещ гласт попита внучката.

 - Ясемин, Ясемин...

Гласът му идваше като от дълбок кладенец и жената се приближи до него, за да го разбере.

 - Оре... хи, оре... хи... - успя да каже изнемощял.

 - Да, дядо, орехи ли ти се ядат? -попита тя, гледайки вече затворените му очи, само лекото помръдване на пижамата му я успокои, че все още е жив.

Юзеир се бе изморил даже от казаните две думи и безмълвно потъна в пижамата си.

Стените на спалнята бяха облепени с релефни тапети във сиво, а орнаментите блестяха в сребро. Всеки орнамент приличаше на рамка на огледало. Ясемин като малка вярваше, че във всяко огледало живеят нови мечти. Когато сподели със дядо си тази своя мисъл, той бе седнал до нея и бе сложил в две рамки своите мечти. Ами сега?! Сега рамките бяха празни, даже среброто бе сякаш потъмняло от отчаяние. Подредените стари кукли зад стъклото на секцията се бяха ококорили и ставаха свидетели на тайната сцена.

Ясемин стана и отвори капака на секцията, взе оттам малкия зелен акордеон и погали клавишите му. Хвърли поглед върху подредените книги и очилата на дядо си. Вече нищо в тази къща и в живота и нямаше да има същия смисъл.

 - Ясемин...

Гласът му я стресна и тя се обърна към него.

 - Дядо, дядо, кажи!- развълнувано замоли тя.

 - Ясемин, орехи, отивам... - каза Юзеир, подпрял се на лактите си.

 - Дядо, какво правиш?!

 - Оитавам, отивам да ти смъкна орехи от тавана, ти ги обичаш! - с необяснима сила седна на леглото болният.

 - Дядо! Ти си още много слаб! - настоя внучката, сложила длани върху гърдите му.

 - Но ти ги обичаш!

Ясемин вече не можa да задържи сълзите си.

 - Добре, но не сега, после... -  каза тя, невярвайки на думите си, после знаеше, че няма да има.

 - Няма време, нямам време, дете... Орехите, те на същото място ли са?А стълбата? Помниш ли първия път, когато се качихме на тавана с теб? Далечината... помниш ли? - гласът му трепереше от вълнение, тялото му се тресеше.

 - Помня, дядо, всичко помня...

Вратата на спалнята се отвори и вътре, тичайки, влязоха синът на Ясемин и момиченцето на Кезибан. Лицето на стареца засия от радост. Децата, неудомявайки, погледнаха към младата жена и после към прадядо си. Ясемин им направи знак да се доближат до леглото и те седнаха едно до друго, като послушно сложиха ръчички в скута си. Дядото погали главичките им и вдигна глава към тавана. Синът на Ясемин се усмихна разбиращо.

 -Аз знам какво има там, дядо!- каза синът ù чувствайки се много важен заpaди това.

 - Ти от къде знаеш?- учудено попита майката сина си.

 - Мамо, ние с дядо се качихме на тавана, преди да се разболее! Аз съм вече голям и не ме е страх от висoкото!

Юзеир облекчено пусна глава върху възглавницата.

 - Ясемин, дори и да ме няма, има кой да ти смъкне орехи от тавана... - каза старецът, поглеждайки към русата главичка на правнука си.

Младата жена захленчи развълнувано, взе сухата длан на дядо си и я целуна, като вдиша миризмата на човечността му дълбоко в себе си.

Червените плюшени завеси едва ли щяха да попият цялата и болка и мъка.

 - Мамо, знаеш ли, когато се качих на тавана, какво видях?

Майката преглътна сълзите си и поклати глава в отговор, че не знае.

 - Видях главния път, автобусите, които идват от Истанбул! Видях агънцата в двора на баба Айше!

Ясемин погледна към дядо си с благодарност и още веднъж се убеди, че за да стане един човек добър, трябва да му е подарено хубаво и безгрижно детство, обич и любов! Истината сега ги съсипваше, но тя бе сигурна, че всичко изживяно заедно нямаше никога да бъде забравено.

 - Хайде, синко, смъкни на мама орехи! - каза прадядото, облизвайки сухите си устни. - Хайде, Ясемин, идете...

Ясемин се опита да се възпротиви, но Юзеир само леко повдигна длан настоятелно и тя взе децата и излезе от спалнята, обърна се към леглото и му се усмихна.

Дядо ù никога не бе я наранил, не само нея, а никого не бе обидил през живота си. Червените плюшени завеси станаха единствени свидетели на края на сцената на един човешки живот.

Рамките на хартиените огледала по тапетите бяха празни и вече чакаха да приютят други мечти. От основите на старата селска къща сякаш се пречупи най-важната арматура и тя незабелязано потъна в мъка. Старата стълба, стояща дълги години на мястото си и носеща мечите на изкачващите я стопани, вече знаеше, че Юзеир няма да се докосне до нея, но тя знаеше и друго, което бе тайната между тях двамата: той се бе сбогувал с нея и бе я помолил да подпира с надежда дома му. А тя бе му обещала, че винаги ще припомня на внуците и правнуците му за него.