- Лимонов одеколон? - попита стюардесата, подавайки шишенцето към Ясемин.
- Не, благодаря!- каза жената и се обърна към прозореца в автобуса.
Миризмата на лимоновия одеколон винаги я натъжаваше, може би защото дълбоко в подсъзнанието ù бяха останали спомени от детството, когато заедно с баба си ходеше на молитви, там винаги се сипваше от него.
Това пътуване бе най-тежкото пътуване в живота ù. Днес, след разговора с лекуващия лекар на дядо cи, всичко загуби смисъл за нея. Затвори очи и пак си спомни думите му:
- Имате много малко време...
- Колко, докторе?
- Ако тръгнете сега, може би ще успеете да го видите.
Може би ли? Кaкво значи може би?! Сега дядо ù все още диша, все още гледа с изморените си топли очи болничната стая, не отделя поглед от вратата, чакайки часа за свиждане! А нима живее, може би?!
Колко безсмислена ù се стори тази дума сега.Човек може да обича, да мрази, да чака, да се бори, но не може да живее "може би’’! Колко много болеше от тази дума! Защо ли? Смъртта бе скрита ...