Обсебване - Арт

-  Катя!? – учудено и питащо каза той името ù -  здравей! Какво правиш тук?

-  Няма ли да ме поканиш?

-  Разбира се. Заповядай, влез! Тук е такъв безпорядък – и Виктор започна да прибира разни неща по шкафове и чекмеджета – Седни. Вино?

-  Може, благодаря.

Тя се огледа и всичко ù се стори много странно – тъмно, потискащо, малко зловещо.

-  Това, което звучи, е джаз, нали?

-  Да, обичам джаз. Ти какво предпочиташ?

-  Интересно – все едно се сваляме и сега си опознаваме вкусовете – засмя се Катя. И продължи – аз ли какво слушам? Хм... А на теб какво ти харесва в джаза?

-  Не зная. Имам чувството, че ме пренася в друг свят, че аз ставам друг...

-  Знаеш ли, скоро четох нещо за извращението на музиката. И джазът беше почти анатемосан.

-  Някои хора не приемат различното. Зная, че не всеки харесва този стил...

-  И на мен ми е странно. В повечето случаи ми прилича на някаква сбирщина от звуци, абсолютна какофония.

-  Не си искала да ти хареса. И какво още пишеше за джаза? – на Виктор не му стана приятно, че неговата любима не приема вкуса му.

-  Чувал ли си за вуду?

-  Магията ли?

-  Има и такива ритми. Те се използват в черната магия, те предизвикват страх и тревога, суеверие и ненавист, смърт по неразбираеми причини.

-  Вярваш ли в това? – изненада се той. Мислеше, че тя може да контролира всичко и тези „бабини деветини” – дори не им обръща внимание.

-  Не. Казвам какво пишеше. Та, джазът е разновидност на вуду. И бащата на джаза - този, дето поставил начало на направлението, развил тежко психично заболяване. Това било следствие от разрушителното въздействие на джаза върху храма на душата.

-  Наистина ли четеш такива глупости?

-  Чета много неща. Харесва ми да съм информирана. И така – срещу джаза имало голяма съпротива, но постепенно всичко отминало. Имал много привърженици. Все пак това музиката на публичните домове, баровете.

-  И на лудите – засмя се Виктор.

-  Може и да има нещо вярно в това. Когато слушаш джаз, не се ли чувстваш хипнотизиран? И още пишеше, че влияе на сърдечния ритъм. И на разума и емоциите – макар и незабележимо.

-   Защо тогава не се съпротивлявам срещу тази музика?

-   Душата ти се е съпротивлявала, но си свикнал. Както с другите навици, които ни разрушават – цигарите например – пушим, трудно дишаме, кашляме и така нататъка, но после свикваме. Не че това отминава, но го приемаме като част от нас. И понякога се чудим как сме могли без тези „придобивки”. Така е и с алкохола. Развиваме зависимост.

-   Има ли стилове, които действат „благотворно” върху душите ни? – с голяма доза насмешка зададе въпроса си Виктор.

-   Не е нужно да ми се подиграваш. Не ги мисля аз тези. Да, има – класическата музика например.

-   Е, не мога да разбера това как може някой да го слуша.

-   Приеми различното – усмихна се тя – сам го каза. И продължи – Може ли да видя какво рисуваш? Днес явно сме на вълна изкуство.

-   Не зная. Не съм ги показвал на никого.

-   Хайде , Вик. Не бъди скромен...

-   Добре. Ето – това започнах преди малко. А тези – и той извади доста голям топ рисунки – са готовите.

Катя погледна и чувството, което я обзе, не беше никак приятно. Но това като че беше само в първия момент. Не беше експерт, но такива неща ù влияеха.

-   А ти каква музика слушаш? – прекъсна разглеждането ù Вик. Тя го погледна и се усмихна леко. – Не каза. Какво слушаш? – повтори въпроса си Виктор.

-   Джаз – чу той краткия отговор. – Обожавам джаз. Следователят разбра, че тя отново е провокирала. „Възможно ли е да си приличаме толкова много?” – тази мисъл му се завъртя в главата. Но нищо не каза. Само продължи да я наблюдава как разглежда рисунките му.  Хареса му, че ги гледа с нескрит интерес. И дори нямаше следа от насмешка. Гледаше като специалист, а той очакваше тежката ù дума.

-  Интересни са. Не разбирам много, но създават някакво особено чувство.  Не мога да ги причисля към някоя определена школа. Самобитно творчество, индивидуален почерк. – Тя не можеше да си обясни дали се дължеше на  студените тонове или на самото съдържание – имаше разчленени хора или такива със забити остри предмети по телата; животни, които страдаха... Някои листи бяха изцяло запълнени,  претъпкани с различни изображения; на някои рисунки се забелязваха централни образи, които заемаха горната част на листа. Имаше фигури, заемащи целия лист; имаше и такива, чиито размери бяха изключително малки...

-  Това значи ли, че ти харесват? – попита с не малко учудване Вик.

-  Да. Харесвам тази декоративност и орнаменталност. Разнообразни сюжети. Замислял ли си се за изложба?

- Не, не. Аз си рисувам ей така. Това е същността ми, мислите, чувствата ми... Не искам да ги излагам...

-  А какви са тези цифри? – прекъсна го Катя. - А, тук има и думи. Какво значат?

-  Това е секретно. – прошепна той. - Ако ти кажа, после ще трябва да те убия – продължи той с тон, който не можеше да се определи дали е шеговит или не. Но, след като видя нацупените ù  устни, смени темата:

-  Днес се случи нещо. Точно преди да дойдеш. Не искаш ли да знаеш? – опита се да почовърка той любопитството ù, след като забеляза, че тя не прояви интерес. Или поне така изглеждаше.

-  Да, искам. – доста небрежно отговори Катя и продължи да гледа рисунките.

-  На гости ми беше... познай кой? – но след мълчание от нейна страна, продължи – Христо. Видимо заинтригувана, остави листите и насочи цялото си внимание към събеседника си.

-  Как така? Нещо не разбирам.

-  Ами така. Говорехме си... – и Вик разказа всичко, което му се случи.

Катя не беше сигурна какво точно чува. Не знаеше какво да мисли и на какво да вярва. „Дали ще дойде и при мен?” – мислеше си тя. И като че в мислите си беше обидена – защо е посетил първо Виктор, а не нея.  Очакваше обаждане... И в този момент мобилният ù звънна:

-  Катя, здравей! Чакам те в апартамента ти.

-  Здравей! – и лицето ù си смени цвета. – Идвам...