Тази история е редно да започне от края. От вечерта в която пишех дипломната си работа, заключена в библиотеката си и нежелаеща нищо и никой да ме прекъсва. Само на мама беше разрешено да ме безпокои чат-пат, за да ми донесе кока-кола или някой сандвич за хапване. Като не можех да спя трябваше поне малко да се храня, че да имам сили да мисля. Не е лесно да изпишеш няколко страници на тема “Емоционалното привързване и развитие“, от които да ти зависи завършването. А тъй като най-много исках да завърша Психология и да имам частна практика възможно по-скоро, то и дипломната работа не трябваше да я бавя. Не повече от нормалното за мен. Бързането не е в природата ми, нито изпълнението на планове и задачи в определен срок. Вероятно за да не изневеря на себе си и да се забавя, един телефонен звън напълно обърка плановете ми. Защо натиснах зелената слушалка, щом съм била толкова вглъбена в писането ли? Нямам никаква идея. Познавам, обаче, добре тази, която най-нахално ме върна в детските ми години. За да съм точна, в началото на юношеството ме върна, когато се запознахме.

– Здравей, Маги. Извинявай, че те безпокоя толкова късно, но е важно.

– Какво е толкова важно в десет вечерта, Фани? – леко троснато отговорих аз. – И, здравей.

– Баща ми... Той... Отива си... И иска да говори с теб! – на пресекулки и с мъка в гласа ми обясни моята приятелка.

– Къде си отива? – изтърсих най-тъпия си въпрос.

– Маги! Знаеш, че е болен! Лекарите казват, че няма да преживее нощта! Не знам какви тайни имаш с баща ми, но каза да те извикам, и че някой ден ти ще ми разкажеш. Стига да искаш.

– Извинявай, леко се шокирах, за това... Ще дойда след малко у вас. – затворих телефона и го тръшнах върху папките на бюрото. Явно обущарят от моето детство бе решил да ме преследва до последния си дъх. Буквално. Обещах на дъщеря му, но всички за и против последната ми среща с него се заблъскаха яростно в главата ми. Знаех защо чичо Генчо иска да се видим. Не знаех дали искам да изпълня последното му желание.

Половин час по-късно вървях из улиците на града сама. Мислите ми бяха заети със спомени и не се сещах да се страхувам. Предполагам, че нямаше да обърна внимание на хората наоколо дори да се блъснех в тях, но помня няколко клаксона, които изразяваха недоволството на шофьорите от невниманието ми при пресичане. Дали пък не исках някой да ме блъсне преди да стигна до къщата на Фани? Не, но още в онзи миг исках да изкрещя цялата истина на света и да ми олекне. Не само това, но и да ми даде сили за очакващият ме сблъсък. Защо отивах и толкова силно ли бе любопитството ми, че сама щях да се подложа на... на какво? Може би на съжалението на един умиращ? На извинението му? Това ли е, иска да му простя? Мисълта за прошка закова краката ми на място. Не можех да помръдна. Вдигнах поглед нагоре и видях ръждясалата табела на втория етаж на жълтата сграда, от която липсваше последната буква и се четеше: “Обуща “. Никак не ми помогна тази клета табела в този миг. Надписа се опита да ме заслепи, извиквайки неканени сълзи в очите ми. Защо ли плачех? Не бях вече онова уплашено и безпомощно единадесетгодишно момиченце, а завършваща психоложка. Как щях да лекувам болките на хората, ако сенките от моето минало все още ме нараняваха? Успях да направя крачка назад и да седна на една пейка, поставена сякаш специално там, за мен. Криейки лицето си в шепи, за да не виждам проклетата сграда и проклетата табела, не успявах да се скрия и от спомена.

Много си обичах онези бели маратонки. Не исках да се разделям с тях, въпреки дупките на подметките им. Бяхме преживели заедно много игри и свършили много бели, за да ги пусна да си почиват така лесно. Мама не излезе на глава с мен и в един слънчев юлски следобед ме изпрати до обущаря. Само той можеше да ги излекува, за да захвърля неудобните сандали. Лесно намерих жълтата сграда, а и табелата си беше достатъчно голяма, че дори разсеяно момиченце като мен да не я пропусне. Радостно си тананиках по стълбите и дървената врата на втория етаж се отвори преди да почукам. Усмихваше ми се един висок, едър чичко, с прошарена коса, очила и работна престилка.

– Добре дошло, момиченце! Какво те води насам? – поздрави ме той пръв.

– Белите ми маратонки. Болни са. Мама каза, че твоите ръце ще ги излекуват най-добре, за да продължа да тичам с тях.

– Права е майка ти. Моите ръце вършат всичко най-добре. Заповядай, влез в ателието. А как се казваш?

– Магдалена.

– И те наричат Маги, нали? – уверен в предположението си обущарят затвори вратата след мен.

– Как позна?

– Налучках. Аз съм чичо Генчо. Ей там, на масата, има курабийки. Вземи, хапни си докато аз си свърша работата с твоите любими маратонки.

Така и направих. Не само си хапнах курабийки, а и се превърнах в най-послушното дете докато чичо Генчо майстореше и ми разказваше всякакви забавни истории за принцеси, за пирати, за себе си като малък и имах усещането, че всичките са реални. Точно както ме уверяваше той. А бях склонна да вярвам на чичкото, който лекува белите ми маратонки. Той много добре знаеше това.

Обущарят се надигна, въздъхна уморено и каза, че ще му трябва още време да се справи с любимите ми маратонки. Приближи до мен, погали разпилените по раменете ми кестеняви къдрици, усмихна ми се мило и каза, че скоро трябва да затваря, но ще ме очаква след три дни отново в ателието си. Надявал се до тогава да е приключил. Прибрах се весела и впечатлена у дома.

Точно три дни по-късно отново похапвах курабийки, пиех портокалов сок и слушах захласната историите на чичо Генчо, докато той майстореше. Обясни ми, че има натоварен ден и едновременно поправя няколко чифта обувки, сред които и моите. Оказало се, че нещо му се опъват и ще му трябва още време за тях. Нямах нищо против да имам време за слушане на още истории и да наблюдавам работата на добрия обущар. Така изминаха още две седмици, през които целта беше постигната и вече тичах към ателието обута с белите си маратонки, щастлива да видя новия си възрастен приятел, който беше толкова различен от всичките ми близки и познати. При него ми беше уютно и забавно. Детското ми любопитство се разпалваше все повече от всяка разказана история и от всяко ново нещо, което чичо Генчо майстореше. Шегувахме се, че може аз да съм наследницата на занаята му, колкото и нетипичен да е той за жена. Познати и непознати хора идваха да си оставят обувките за поправка или да си ги вземат. Всички ме поздравяваха, усмихваха ми се и на никого не му правеше впечатление, че прекарвам часове сама с възрастен мъж. Бяха едни спокойни времена, в които хората имаха вяра един в друг. Мама познаваше обущаря и нямаше нищо против да прекарвам горещите летни дни на прохлада при него. Тя, милата, залисана в професионални и домашни проблеми, не забеляза как един ден в началото на август се прибрах много объркана от ателието. За първи път в живота си копнеех да разкрия тайна, а знаех, че не е редно. Мама ме беше учила, че трябва да бъда лоялна към хората, които ми споделят тайните си. Щях да наруша маминия завет, ако знаеше колко огромна щеше да се окаже тази тайна.

Беше ден като всички останали. Няколкото часа при чичо Генчо не се различаваха по нищо от всички преди тях. До момента, в който трябваше да си тръгна. Моят възрастен приятел ме настигна по стълбите, за да ми даде торбичка с курабийки за вкъщи. Погали отново косите ми. А пожелавайки ми приятна вечер се наведе бързо към мен и ме целуна продължително по устните. Стресната от действието му не можех да помръдна, нито да продумам.

- Имаш много нежни устни, моето момиче. Не се плаши, нормално е мъж да пожелае да ги целуне. Нека това да бъде нашата малка тайна, защото някои хора не разбират тези неща и ще те накарат да се чувстваш засрамена и лоша. Ти нали не искаш това? – чувах гласа на чичо Генчо в ухото си.

- Не искам. – успях накрая да промълвя.

- Тогава ми обещай, че ще си мълчиш, а когато дойдеш отново ще имам малко подаръче за теб.

- Обещавам. – казах и се затичах надолу по стълбите.

До средата на август не посмях да отида повече в ателието. Чувствах се тъжна и спасението ми бяха многото книги в домашната ни библиотека, които четях по-бързо от всякога. Роман след роман ми помагаха да се откъсна от действителността и да успея да опазя тайната, въпреки постоянните въпроси на мама защо вече не ходя при чичо Генчо. Оправдавах се с горещините и летният списък с книги, с които трябваше да наваксам.

Баба ми идваше често на гости у нас или аз ходех у тях, защото живеехме на две съседни улици. Нямах си татко при чиито родители да ходя на село, защото той зарязал мама докато на мен все още са ми слагали пелени. Причината е банална, друга жена. Обичах да ходя при баба, да ми прави мекици и да ѝ помагам за грижите за животинките в двора. Един ден, докато си лежах с поредната книга в ръка, баба ми викна от кухнята където приготвяше вечерята, че иска да ѝ свърша една услуга. Скочих с желание да помогна, но щом чух, че трябва да отида да взема обувките ѝ от обущаря, защото днес би трябвало да са готови, готовността ми се изпари. Нещо ми подсказваше да не отивам, но нямаше как да откажа на баба. Отивам, вземам ги и бързо се връщам, че иначе вечерята ми ще изстине, повтарях си по пътя към ателието аз.

Очаквано, нещата не се развиха според моя план. Закъснях за вечеря и дори излъгах баба, че съм срещнала приятели и съм се заиграла с тях. Защо не ѝ нося обувките ли? Ами, още не са готови, защото чичо Генчо очаквал да получи някакъв специален конец за тях, който свършил. За това излъга той, не аз. А каква е тази нова кукла? “Подарък, защото съм добро момиче” бе истинският отговор, който баба ми не чу, а отново я излъгах, че приятелка вече не я иска и се е озовала при мен. Куклата, не приятелката.

Обущарят се оказа търпелив и прозорлив човек. Разбирал защо цели две седмици съм го изоставила, но въпреки това ме очаквал и пазел малката кукла само за мен. Точно в пет следобяд, когато всички хора приключваха работа, той заключи ателието. С мен вътре. Така сме щели да останем на спокойствие, да пием сок и да си говорим. Много скоро се умори да говори и да ме слуша, обаче, и ми предложи нова игра. За да му бъда добър партньор в тази непозната за мен игра трябваше да легна на тезгяха и да не мърдам. Шепнеше ми да си затворя очите, да му се доверя и да не издавам и звук, каквото и да прави. Лежах послушно и не помръдвах докато усещах големите му ръце по цялото си тяло и студените му пръсти първо под рокличката ми, а после и под гащичките. Повтаряше, че ще ме докосва нежно и да не се страхувам, нищо лошо нямало да ми направи. Защо ли тогава така силно треперех и лицето ми бе обляно в сълзи? Когато усетих, че гащичките ми са смъкнати до коленете на дървената врата се почука. Чичо Генчо се надигна рязко. Хвана ме през кръстта, смъкна ме от тезгяха и ми заповяда да се облека бързо. Усетих как вече топлата му длан се увива около вратлето ми, стиска го достатъчно силно, че да не мога да дишам и ми изсъсква да си затварям устата, ако искам да живея! Пусна ме, аз кимнах, че съм съгласна, той ми се усмихна, изтри сълзите ми грубо и отиде да отвори на настойчивият посетител.

В ателието влезе най-русото, най-нежното и най-тъжното деветгодишно момиченце, което бях виждала до тогава. Знаех, че това е Фани, дъщерята на чичо Генчо, но не се познавахме. Той ни запозна и ѝ каза, че е време да се прибираме – те у тях, аз у нас, но е сигурен, че скоро ще им отида на гости. Фани се чувствала много самотна в голямата им къща, защото си нямала нито братче, нито сестричка. Когато започнахме да се засичаме в училище и да се сприятеляваме с нея, Фани ми сподели, че вече две години откакто баща ѝ я отглежда сам, защото майка ѝ починала. За това очите ѝ са толкова тъжни, беше моето заключение тогава.

Никога повече не стъпих в ателието и не отидох на гости на Фани и баща ѝ. До тази нощ.

Протегнах ръка към звънеца и вратата се отвори. Пред мен този път застана дъщерята. Млада и красива, но все така тъжна, Фани сърдечно ме прегърна на прага на дома си. Заведе ме мълчаливо до стаята на умиращия си баща, отвори вратата и ми кимна окуражително. Пристъпих в слабо осветената стая и спрях до леглото на изтощения от болестта, останал без коса и плашещо отслабнал мъж. Погледна ме и в очите му видях сълзи.

- Маги, много те харесвах, моето момиче. Мечтаех да те виждам всеки ден и да усещам топлината на младото ти, невинно тяло както в онзи единствен ден. Благодаря ти, че запази тайната ни до сега! Ти си остана моят блян. Ще ми простиш ли за това? До преди болестта не усещах вина нито към теб, нито към дъщеря си, може би не осъзнавах, че наранявам. Сега те моля да ми простиш за причиненото в онзи ден, за сълзите, които видях в очите ти, за разочарованието и за наранената ти детска душа! Моля те, за да умра спокоен! Ще ми простиш ли? – със сетни сили ме попита чичо Генчо.

- Да ти простя увлечението по мен, нахалното оскверняване на детския ми свят, мръсните ти ръце по телцето ми? Да ти простя многото безсънни нощи, в които си изплаках очите? Да ти простя, че никога до сега не позволих на друг мъж да се докосне до мен? Да ти простя, че не усетих трепета на първото влюбване и първата целувка? Наистина ли мислиш, че заслужаваш прошка?

- Аз пръв те целунах...

- О, да, помня! Горд ли си с това?

- Не, аз... Маги, мен също ме боли...

- Не ти вярвам. Боли те тялото сега, усещаш края и искаш прошка, за да ти се освободи душата от тъмнината? А кой ще ми върне светлината на мен?

- Ще се освободиш от мен и ще бъдеш щастлива! – той протегна ръка към мен и видях разкаяние в погледа му. Истинско разкаяние.

- Добре... Не заради теб, заради себе си ще го направя. – хванах ръката на чичо Генчо. – Простено ти е! Върви си в мир! Надявам се и на моята душа да ѝ олекне! – усмихнах се и тогава той също се усмихна. За последно. Няколко секунди се опитва шумно да си поеме дъх, гледайки ме в очите и изведнъж притихна. Развиках се и в стаята връхлетя Фани. Установи, че баща ѝ няма пулс и затвори очите му. Не пророни нито сълза.

Потънала в мекия фотьол в хола очаквах приятелката ми да се върне от детската стая. Бавеше се там вече четвърт час в опити да успокои и приспи отново сина си. Когато пристигнаха от Бърза помощ за да вземат тялото на баща ѝ в къщата настъпи хаос, който събуди малкият човек. Сега, когато обстановката се нормализира и останахме тримата сами, настъпилата тишина ни успокои.

- Най-сетне заспа! Нося за двете ни кафе. Искаш ли? – прекъсна мислите ми Фани.

- Да, благодаря ти! И съжалявам за баща ти!

- Аз не... – тихо, но уверено каза Фани и седна на дивана срещу мен. – Маги, защо му прости?

- Чула си ни?

- Да. През годините се досещах, но сега се уверих. Още щом пожела да те види тази нощ. Дори мислех, че нещата са по-сериозни?

- Как по-сериозни? Как си се досещала за такова нещо? Какво искаш да ми кажеш, Фани?

- Успокой се, всичко вече свърши. Той вече не може да ни нарани, нито теб, нито мен! Аз не му простих! Не мога!

- Ти? Той е докосвал и теб ли? Собствената си дъщеря?!

- Не само ме докосваше, Маги! Мама почина когато бях на седем години, както знаеш. Малко след това баща ми започна да блудства с мен. Всяка нощ. Разказваше ми приказки, после започваше да ме докосва. Уверяваше ме колко нормално и хубаво е това, че е израз на любовта ни. Когато се запознахме с теб бях на девет и вече знаех що е то секс. Беше ми втълпено, че не съм единствената дъщеря, която радва баща си. Казваше, че му е хубаво аз да замествам мама, а когато плачех се настървяваше и ставаше груб. Така и не събрах смелост да му се опълча или да го предам в полицията когато пораснах. Превърна ме в развалина. Как да му простя целият този кошмар, нощ след нощ, година след година? Плака и пред мен, моли ме, но...

- А сина ти, той...?

- Както предполагаш, обущарят е баща на внука си!

- Фани, той е изверг! – извиках ужасена и прегърнах приятелката си. През тази нощ двете удавихме болката си в много алкохол. Единодушно решихме никога повече да не говорим за това и малкото човече, което спеше в съседната стая, никога да не узнае истината. Страшната истина, объркала три живота.

- Никога няма да му простя! – заяви тогава Фани и аз се съгласих, че той не го и заслужава, въпреки моята способност да прощавам.

Днес приятелката ми и нейният син живеят много надалеч от нашият град. Не съм ги виждала от години, но вярвам, че сина няма да тръгне по стъпките на баща си. Както вярвам, че няма да прочетат тази история. Нашата история за едни бели маратонки и една споделена съдба.

01.03.2023 Ким Джаксън