Очите на Фатима
На всички смели мъже,
чиято професия е спасяването
на човешки живот.
Лежеше под отломките, а студът бавно сковаваше тялото и. До преди няколко часа чувстваше болката в лакета си, после усети как ръката и отича, а сега дори не можеше да я помръдне в пролуката. Опита се да се обърне, но само разбута праха около себе си и се задави.
Нов трус и пукотевица я отказаха от опита да се движи. Отпусна се без сили в непрогледния мрак и изпъшка.
Времето течеше бавно, като в онзи пясъчен часовник, който майка и и подари на годишнината от сватбата.
" Никога да не свършва между вас любовта, дъще! Никога!"
Любовта! Да не свършва!... Нали заради нея се втурна да спасява любимия си след първия гняв на земята...
"Мамо!"- прошепна с усилие, после видя старицата. Облечена в бяло, разтворила обятия, сякаш я викаше.
Хукна към нея, а тя изчезна...
" Спаси ме, измъкни ме от тук, майчице!"
За миг съзнанието я бодна с нова сила и сълзите топло се спуснаха по лицето и. Живи вади, напомняйки и, че родителката и си бе заминала от този свят.
След минути усети студенината върху бузите си и се предаде.
Не виждаше нищо, а уж бе отворила очи. Понесоха тялото и нанякъде. Глъчката наоколо се усилваше, сякаш търсейки път към блуждаещия и разсъдък.
Не, не беше сън..Усети ръцете, мачкащи телесата и... В света на живите беше. В него, не в другия...
Топлината плъзна по тялото и. Забълбука във вътрешностите и и превзе отломките и. Топлина- жадувана и невъзможна до преди минути... Като немислимото усилие да измъкне ръката си от пролуката.
- Ще живее!- блесна някъде в съзнанието и непознат мъжки глас.
Говореше на български.
След три месеца...
- Чудо е нужно, сестрице. Чудо, за да виждаш...! Чудо като това, което те спаси.
Фатима опипа крайчеца на фотьойла.
"Слепотата е...И наказание, и дар."
- Заведи ме в България, Мурат.
Не видя как мъжът срещу нея трепна.
- Какво ще дириш там, сестро? Нямаме живи близки...Дори смътно си спомням как дойдохме тук. Бях малко момче...А ти...Ти беше пеленаче тогава. А и...
- Заведи ме. Макар и само за ден. Няма нищо да видя, но какво повече мога да изгубя, щом вече нямам дом и семейство...Щом нямам най- ценното...-разрида се Фатима.
- Граници за доброто няма. - Тя се усмихна вътрешно и се отпусна на задната седалка.
Спяха по хотели, хранеха се с каквото намерят и вече два дни обикаляха България. Не познаваха никой и никой не ги очакваше. Мурат недоумяваше какво точно бе накарало малката му сестра да прояви интерес към непозната за тях земя, какво бе събудило сетивата на Фатима...
-Да се прибираме!..
- Къде?
- У дома, сестро. У дома.
- У дома!- бликнаха мъртвите и очи- Сега целият свят е мой дом. Свят, който няма стени, които да задушават и отнемат. Да късат плът, да носят мъка...Да бъдат затвор и палач. Стените! Измамните стени на огнището и уюта...Искам да намеря сили да продължа напред, да ги забравя... Хубаво ми е тук, братко. И аз самата все още не знам защо.
Брат и кимаше, после тихо въздишаше и продължаваха незнайно накъде.
- На ляво! Свий на ляво!- протегна ръка от задната седалка Фатима.- Има път някъде тук, сигурна съм.
Автомобилът пое през гористата местност и след минути спря пред портите на някакъв манастир.
Пред недоумяващия поглед на брат си младата жена слезе и похлопа на масивната порта. Вършеше всичко толкова спокойно и уверено, че сякаш бе идвала безброй пъти тук и ясно виждаше всичко пред себе си.
"Слепотата...Дар? Наказание? Ами...Ами Вярата?...Когато не е нашата..."- една буца застина в гърлото на Мурат.
След миг портата се отвори и фигурата на Фатима потъна в двора на манастира.
Минутите се точеха тягостно вече втори час. Мурат излезе от автомобила и нервно запристъпя от крак на крак. Що диреше сестра му вътре? От къде знаеше за това място, щом дори не бе расла в тази страна?...Или...Не, нямаше друго обяснение, освен едно...Че Господ сигурно е един за всички, а слепите виждат с душата си...
След минути Фатима излезе и кимна да продължат. До час трябваше да минат границата.
В огледалото за обратно виждане Мурат забеляза как сестра му бърше мокрото си лице и някак си се опитва да се усмихне.
През целия път никой от двамата не се осмели да наруши тишината. Пътуваха, всеки потънал в собствените си мисли и сякаш много бързо стигнаха митницата. Подадоха документите си на гишето и зачакаха.
Малко преди да напуснат България гласът на Фатима изненадващо прекъсна мълчанието:
- Стопли се времето, а ти пак с най- тъмната си блуза си се облякъл, братко!
Мурат преглътна сухо, постоя за миг невярвайки на ушите си, после изхвръкна навън и отвори вратата на сестра си:
- Ти...Ти виждаш! Кажи ми, кажи ми, че виждаш!
Задавиха се в сълзи пред смаяните погледи на случайните пътници и служителите от пункта. После се вкопчиха един в друг.
- Но, как...Чудо е...Как...? - хлипаше Мурат- От къде знаеше?... Кой ти каза къде да търсиш спасението?
Тя кимна и тихо отрони:
- И без очи знаех, че Бог е един...Аз само го потърсих със сърцето си...
© Ивита Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Наденце! ❤️
-
Чудесен разказ си написала, талантливке!
-
Вальо, благодаря ти! 🙂
-
Права си, не ти трябват очи, за да видиш Бог, но Той винаги ти дава своя Дар, за да прогледнеш.
-
Благодаря ти за хубавите думи, Вили!
Усмихнат, спорен и красив да е денят ти! 🙂 -
За мен беше огромно удоволствие. Много ми хареса и споделям.
Поздравявам те! -
Благодаря за любими, Акеми!
Хубава да е вечерта ти! 🌹 -
Благодаря ти, Тони!❤️
-
Развълнува ме, Иви!
Благодаря! -
Много мили думи сте ми оставили, приятели.
Благодаря ви от сърце Танче, Иван, Ники! -
Удоволствие е да прочета -всеки един твой разказ, Иви!
Винаги майсторски написан и с много емоции!
Чудесна си! -
Браво, Ивита! Винаги съм се възхищавал на твоята дарба! На хубав български език ти твориш шедьоври! Нека извора на твоята дарба винаги да те подхранва и вдъхновява цял живот, за радост на българската белетристика! Моите поздравления!
-
Иви, развълнувах се, чудесно написано, грабва читателя от първия ред!
Поздравления! -
Благодаря ти, Скити! ❤️
Галя Борисова, благодаря за любими.
Красив ден, момичета! -
Вярата е упование, а осъзнатостта може да извърши чудеса!
Благодаря за този разказ, Иви! Пишеш завладяващо, както винаги! -
Благодаря ви за хубавите думи Танче, Маестро!
Спорен и усмихнат да е денят ви! -
Винаги си ме изумявала с разказите си, Иви. И този път успя да го сториш.
Удивителен разказ за тайнството на спасението и проглеждането и за ръководната роля на сърцето в мрачния лабиринт на живота.
Нека Бог продължава да те вдъхновява, за да може под перото ти да излязат още много впечатляващи творби! -
Само на вярващите в чудеса, се случват такива!
Много въздействащ разказ, Иве!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
