Очите на Фатима

        На всички смели мъже,

        чиято професия е спасяването

        на човешки живот.

Лежеше под отломките, а студът бавно сковаваше тялото и. До преди няколко часа чувстваше болката в лакътя си, после усети как ръката и отича, а сега дори не можеше да я помръдне в пролуката. Опита се да се обърне, но само  разбута праха около себе си и се задави. 

 Нов трус и пукотевица я отказаха от опита да се движи. Отпусна се без сили в непрогледния мрак и изпъшка. 

 Времето течеше бавно, като в онзи пясъчен часовник, който майка и и подари на годишнината от сватбата.

"Никога да не свършва между вас любовта, дъще! Никога!"

Любовта! Да не свършва!... Нали заради нея се втурна да спасява любимия си след първия гняв на земята...

"Мамо!"- прошепна с усилие, после видя старицата. Облечена в бяло, разтворила обятия, сякаш я викаше.

Хукна към нея, а тя изчезна...

" Спаси ме, измъкни ме от тук, майчице!"

За миг съзнанието я бодна с нова сила и сълзите  топло се спуснаха по лицето и. Живи вади, напомняйки и, че родителката и си бе заминала от този свят. 

След минути усети студенината върху бузите си и се предаде.

Не виждаше нищо, а уж бе отворила очи. Понесоха тялото ѝ нанякъде. Глъчката наоколо се усилваше, сякаш търсейки път към блуждаещия и разсъдък.

 Не, не беше сън. Усети ръцете, мачкащи телесата и... В света на живите беше. В него, не в другия...

Топлината плъзна по тялото и. Забълбука във вътрешностите и и превзе отломките и. Топлина- жадувана и  невъзможна до преди минути... Като немислимото усилие да измъкне ръката си от пролуката.

- Ще живее! - блесна някъде в съзнанието и непознат мъжки глас.

Говореше на български.

След три месеца...

- Чудо е нужно, сестрице. Чудо, за да виждаш...! Чудо като това, което те спаси.

Фатима опипа крайчеца на фотьойла.

"Слепотата е...И наказание, и дар."

- Заведи ме в България, Мурат.

Не видя как мъжът срещу нея трепна.

- Какво ще дириш там, сестро? Нямаме живи близки... Дори смътно си спомням как дойдохме тук. Бях малко момче...А ти...Ти беше пеленаче тогава. А и...

- Заведи ме. Макар и само за ден. Няма нищо да видя, но какво повече мога да изгубя, щом вече нямам дом и семейство... Щом нямам най-ценното... -разрида се Фатима.

- Граници за доброто няма. - Тя се усмихна  вътрешно и се отпусна на задната седалка.

Спяха по хотели, хранеха се с каквото намерят и вече два дни обикаляха България. Не познаваха никого и никой не ги очакваше. Мурат недоумяваше какво точно бе накарало малката му сестра да прояви интерес към непозната за тях земя, какво бе събудило сетивата на Фатима... 

- Да се прибираме!..

- Къде?

- У дома, сестро. У дома.

- У дома! - бликнаха мъртвите и очи -  Сега целият свят е мой дом. Свят, който няма стени, които да задушават и отнемат. Да късат плът, да носят мъка... Да бъдат затвор и палач. Стените! Измамните стени на огнището и уюта... Искам да намеря сили да продължа напред, да ги забравя... Хубаво ми е тук, братко. И аз самата все още не знам защо.

Брат ѝ кимаше, после тихо въздишаше и продължаваха незнайно накъде.

- На ляво! Свий на ляво! - протегна ръка от задната седалка Фатима. - Има път някъде тук, сигурна съм.

Автомобилът пое през гористата местност и след минути спря пред портите на някакъв манастир. 

Пред недоумяващия  поглед на брат си младата жена слезе и похлопа на масивната порта. Вършеше всичко толкова спокойно и уверено, че сякаш бе идвала безброй пъти тук и ясно виждаше всичко пред себе си.

 "Слепотата... Дар? Наказание? Ами... Ами Вярата?... Когато не е нашата..." - една буца застина в гърлото на Мурат.

След миг портата се отвори и фигурата на Фатима потъна в двора на манастира.

Минутите се точеха тягостно вече втори час. Мурат излезе от автомобила и нервно запристъпя от крак на крак. Що диреше сестра му вътре? От къде знаеше за това място, щом дори не бе расла в тази страна?... Или... Не, нямаше друго обяснение, освен едно... Че Господ сигурно е един за всички, а слепите виждат с душата си...

След минути Фатима излезе и кимна да продължат. До час трябваше да минат границата. 

В огледалото за обратно виждане Мурат забеляза как сестра му бърше мокрото си лице и някак си се опитва да се усмихне. 

През целия път никой от двамата не се осмели да наруши тишината. Пътуваха, всеки потънал в собствените си мисли и сякаш много бързо стигнаха митницата. Подадоха документите си на гишето и зачакаха.

 Малко преди да напуснат България гласът на Фатима изненадващо прекъсна мълчанието:

 - Стопли се времето, а ти пак с най-тъмната си блуза си се облякъл, братко!

Мурат преглътна сухо, постоя за миг невярвайки на ушите си, после изхвръкна навън и отвори вратата на сестра си:

- Ти... Ти виждаш! Кажи ми, кажи ми, че виждаш!

Задавиха се в сълзи пред смаяните погледи на случайните пътници и служителите от пункта. После се вкопчиха един в друг.

- Но, как... Чудо е... Как...? - хлипаше Мурат - От къде знаеше?... Кой ти каза къде да търсиш спасението?

Тя кимна и тихо отрони:

- И без очи знаех, че Бог е един... Аз само го потърсих със сърцето си...