Одеялото
Произведоха одеялото в малко предприятие в китно планинско градче. То бе пухкаво и меко, цветовете му грееха. Бе толкова гордо със себе си и така се надуваше, че едва не падна от рафта на фирмения магазин, където го поставиха. Скоро го купиха младо семейство с малко дете, дошли на почивка в градчето.
Одеялото завиваше тримата през студените зимни вечери, под него те се прегръщаха, целуваха, гушкаха... Одеялото се чувстваше пропито и опиянено от положителната енергия, която това семейство излъчваше. Толкова детски приказки и песнички, гатанки и стихчета научи то, толкова детски смях и сълзи попи.
Когато бабата на детето се разболя, я завиваха с него. Жената усещаше, че си отива от този свят. Връщаше лентата назад, премисляше отново събития от живота си. Съжаляваше за допуснати грешки и пропуснати възможности, търсеше прошка от хора, към които не се бе отнесла справедливо. Шепнеше на глас през дългите безсънни нощи, проронваше по някоя сълза... Одеялото научи факти от живота ù, които не бе споделяла с никого. Понякога дори на него му се плачеше.
Една сутрин тя просто... не се събуди. Покриха с одеялото голямото стенно огледало в коридора. То тъгуваше заедно с всички останали в дома за добрата, благородна жена, която си бе отишла толкова бързо и неочаквано.
Детето постепенно порасна и се превърна в тийнейджърка. Под одеялото тя отново се гушкаше, но този път... с първата си любов. То отново попиваше сълзите ù, но този път... от любовните ù разочарования.
Когато стана студентка, одеялото замина заедно с нея за града, в който щеше да учи. То я топлеше през студените зимни вечери в таванската ù квартира. Напомняше ù за дома и близките ù, когато ù беше мъчно за тях. На него сядаха приятелите ù на студентските купони, които организираше. Без да искат, го прогаряха с цигари, поливаха го с вино, но на одеяло-ветеран като него тези неща не правеха особено впечатление.
Младата жена се омъжи за свой колега от университета. Завършиха, започнаха работа, родиха им се деца. Одеялото вече бе доста протъркано и поизбеляло. Постилаха го на пода, за да си играят на него децата. Пухкави ръчички и чевръсти коленца тупкаха по него. Малки крачета направиха по него първите си стъпки...
Когато младото семейство излизаше на екскурзии сред природата, го постилаха и сядаха на него на поляните, на които си правеха пикници.
Един ден жената сгъна одеялото, прегърна му и му благодари, че толкова години вярно и предано бе служило на няколко поколения от семейството ù. Сбогува се с него, сложи го в един чувал и заедно с някои други вещи и дрехи го отнесе в старческия дом, за да го подари на обитателите му.
Там продължи жизненият път на това одеяло, произведено преди много години в предприятие, което отдавна не съществува, в малко планинско градче...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Радослава Антонова Todos los derechos reservados
Доста Докосващо одеяло.Хареса ми!
