18 oct 2009, 7:11

Огледалото 

  Prosa » Ficción y fantasy
889 1 0
2 мин за четене

ПЪРВА ГЛАВА

 

ПЪЛНОЛУНИЕТО

 

Поредната самотна нощ. Съзерцаваща звездите, тя слушаше Skillet, излегнала се на леглото, кръстосала краката си. От силната музика, звучаща в ушите ù, не чуваше мислите си. Което бе всъщност добре. Тази нощ беше прекрасна. Единствено за това мислеше. Луната бе цяла, нескрита от нищо. Сети се за поверието да не гледа небето в пълнолуние и напук остави погледа си точно там. Облаците си бяха отишли и всички милиони малки звездички се виждаха. Една се стрелна по небосклона и се скри зад хълма. „ Трябва да си пожелая нещо!” Веднага се досети тя и единственото, което ù идваше на ума, беше Ейдън, най-красивото момче в училище. „Не мога да си го пожелая!„ Засмя се на абсурдността. Остана загледана в небето и се заигра с черните си кожени гривни. Спря музиката и свали слушалките.

            Вече бе късно през нощта и уличните шумове бяха заглъхнали. Най-прекрасното на това време от денонощието беше тишината. Тишината я изпълваше с божествено спокойствие, което бе рядкост за нея.

            Изведнъж пулсът ù рязко се покачи, сърцето ù сякаш се опитваше да изскочи, задъха се и всичко около нея се завъртя с невероятна скорост. Изправи се до седнало положение и сложи ръка на гърдите си. „Какво ми става?!” Сърцето под ръката ù туптеше като обезумяло. Всичко пред очите ù започна да почернява, докато картината напълно изчезна. „Ослепявам ли?!” Единственото, което чуваше, бе все повече ускоряващия се ритъм на сърцето си, който звучеше като тъпан, бит до краен предел, и рязко контрастираше с неестествената тишина наоколо. Като че ли бе попаднала в бездънна яма насред пустинята. Започна да опипва наоколо, за да се увери, че наистина не е на такова място. С успокоение откри, че все още е в леглото си. Тежка въздишка излезе из устата ù.

            Тогава се случи. Видя себе си с надянато измъчено изражение. Сълзи се стичаха по бузите ù едновременно във видението и в реалността. В картината пред нея момичето протегна ръка, сякаш да я достигне. След това всичко изчезна.бавно започна да си възвръща зрението, после и стаята спря да се върти. „Нима това бях аз? Момичето поразително приличаше на мен, но в същото време беше и толкова различна. Отличаваха я само прекрасната дълга коса и сапфирено-сините очи. А и беше толкова изстрадала. Защо ще страдам аз?”

            Постоя още малко, загледана в гардероба отсреща, след което отново легна и погледна през таванското прозорче. Звездите, които допреди малко ясно се виждаха, сега сякаш бяха изчезнали. Небето бе катранено-черно, без нито една светлинка. Единствено един голям тъмносив облак скриваше луната. „Май хората са прави. Не бива да гледам луната при пълнолуние.”

            Въпреки че бе изморена от изминалия ден, тя сложи отново слушалките и усили на max thousand foot krutch, за да не може някоя случайно лутаща се мисъл да достигне до нея. „Май наистина е по-добре, като не мисля.”

            След малко под звуците, неподходящи за спане, дори за слушане от някои хора, тя се потопи в блажен сън.

© А. Ж. Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??