Макс

2022, две седмици преди Коледа

Огледалото. Онази врата към други светове, за които само Алиса знае. И вратата към моят непредизвестен край. Непредизвестен засега. Защото очите на детето, което ме гледа очакващо, са портал. Портал към една забранена мечта, която ме сполетяваше в редките моменти, когато си позволявах да остана сам със себе си. А аз не си позволявах, защото болката е ярка и трудно я понасям. Въпреки шишето отлежал бърбън, който си позволявах още по-рядко, защото исках да помня. Да помня, че животът ми се дели на две части – преди Нея и след Нея. Времето между двете части е сън. Почти двугодишен сън, в който Нанси произнасяше последните си думи, сбогувайки се с мен… с нас:

– Макс… – гласът ѝ се пречупва, а аз отдавна съм счупен… любовта ми умира и не мога нищо да направя – обещай ми, Макс… че ще продължиш да живееш… Моля те… Искам да обичаш пак. Чуваш ли, Макс… – затваря очи и отронва въздишка… Ракът винаги побеждава. Отнема ми още един човек, когото няма да мога да прежаля…

А аз вече съм във втората част на жалкия си живот, „след Нея“. И мракът ме поглъща, за да ме върне това огледало отново към светлото и да си спомня една моя и нейна мечта, която ни бе отнета… дете. Как исках безвремие за мен и Нанси, но нищо и никой не бе с нас, най-малко Времето. Времето… най-измамната величина за присъствието ни на този свят, в който срещнах Нанси, пътувайки с ферибота между Сиатъл и Сан Хуан. Стоях до десния релинг и гледах града. Чудех се дали ще видя стадото пакостливи косатки, заради които е сниман и „Волният Уили“. Не, няма да ги изучавам. Ще карам каяк и ще реша колко далече да замина от мястото, където майка ми загина. Доброволно. Оставяйки ми едно нелепо писмо, в което ставаше ясно от къде идвам и кой е другият човек, виновен за раждането ми. Докато мислите ми пътуваха към един от най-богатите хора на планетата зад гърба ми се чу трясък, придружен от ядосан женски глас:

– Да му се не види! – някак се изненадах, че все още има хора, които в такива ситуации казват „да му се не види“ и това ме развесели, докато помагах да вбесената жена да събере четките и тубичките с бои, които се пилееха по палубата и да я убедя, че стативът ѝ вече не е статив. И да попадна с ентусиазъм в капана на кафявите ядосани очи и изцапаната с охра тениска, опъната върху заоблените ѝ гърди. Мамка му! Мадамата не носеше сутиен… вечният мъжки „препъни камък“… Тази година не карах каяк, нито се интересувах от косатките. Следващата също… После я погребах. И нея, и мечтата ни… След това заминах. Съдбата и моите решения ме отведоха на Великденските острови, където надеждата ми да намеря в самотата си равновесие придоби реални измерения, докато баща ми, когото не познавах до преди месец не влезе като лятна буря в спокойния ми живот… И като казвам лятна буря не подозирах, че ме очаква и ураган. Днес…

Казват, че Бог е милостив. Ако наистина е така се моля да сложи край на… На какво?! На жалкия ми живот, ще кажете вие… На това „ново начало“, ще кажа аз… Защото в огледалото ме гледа моето начало. Някак знам това и не са ми нужни доказателства. Нужни са ми. По-късно. Сега светът е замръзнал. Само аз по някакви причини събирам сили да откъсна поглед от очите на това появило се незнайно от къде дете и да погледна жената с огнените коси… И тук се случва най-странното нещо… мъжкото ми съзнание се пробужда за пръв път от години, за да регистрира бледата кожа, поръсена с лунички, розовите и плътни устни, изящната шия… Не мога да спра, очите ми пълзят надолу, вместо нагоре. Зашеметяващи извивки… Насилвам се да я погледна в очите… Пъстри… И изплашени. Не ядосани. Изплашени. Долавям страха на тази великолепна жена и не мога да разбера защо… може би моите сто деветдесет и пет сантиметра на бивш куотърбек от Националната младежка лига я плашат… Не… Абсолютно ирационално се сещам как стигнах до младежката лига, заедно със стипендия по биология в Калифорнийския университет в Лос Анжелис… замаяният ми ум се блъска от едно отминало събитие в друго. Дали така на лента минава животът на осъдения на последна вечеря…

От този сюрреалистичен унес ме изтръгва детския глас:

– мистър… ъъъ… – веднага разбирам, че детето е забравило името ми и се хващам като удавник за сламка за това.

– Брайтън, Максимилиан Брайтън. Нали ще бъдеш моят персонален шивач… можеш да ме наричаш Макс, все пак ще знаеш всичко за ризите ми, нали така… – усмихвам се малко сковано аз. Нямам голям опит с деца… а тази Коледа наистина ще бъде интересна…

Малкият се усмихва дяволито и ми подава ръка:

– Приятно ми е. Макс.

Поех малката ръка и уточних:

– Точно така, казвам се, Макс. – малкия разбойник се ухили дяволито и съвсем ясно произнесе:

– Точно така. И аз се казвам Макс, мистър… ъъъ… Макс – и приклекна, опъвайки шивашки сантиметър по външния ръб на панталона ми.

Не мога да разбера, по дяволите, как когато искам времето да спре, то върви, тичайки, а сега само в рамките на няколко минути спира… И той се казва Макс… Господи, ако те има, нека това е сън… Или не, не! нека не е…

Окаменялото до вратата на стаята театрално трио отрони дружеска въздишка и елегантния възрастен мъж взе нещата в свои ръце, благодаря ти, Боже…

– Мистър Брайтън, аз съм Робърт Хес. Съдружникът на мис Филдинг.

– Радвам се да се запознаем, мистър Хес, баща ми разказваше на вечеря няколко ваши общи ваши преживявания, да ги наречем, докато сте попивали знания в Колумбийския – казах аз. Стори ми се, че Хес се усмихна за по-малко от секунда, накланяйки снизходително глава.

– Е, оставям ви да работите, защото времето доста напредна. – каза Хес и достолепно отплува, пардон, напусна малката ни вечеринка…

Знам, ставам саркастичен… обаче, съм под напрежение. Огромно напрежение. Както виждам не съм и единствен. Огнената мис Филдинг буквално гори като факла. Една много гореща и красива факла. Гледам замаяно как устните ѝ оформят първата дума от реплика като на забавен каданс и ми се иска да прокарам пръст по скулата ѝ, а после да сляза надолу… много надолу… Тръснах глава, опомняйки се, когато тя произнесе:

– Мистър Брайтън, аз съм Моли Филдинг, приятно ми е. – Мамка му, колко е делова и излятата по нея тъмно зелена вълнена рокля ужасно ѝ отива – С баща Ви се разбрахме, че ще можем да ушием смокинга Ви за 23-ти декември, предвид късната заявка. Усмихна се леко и аз разбрах, че искам да я опозная… Нея… мис Моли Филдиг. Да.

Развих комплекс на папагал очевидно щом повтарям едно и също нещо, докато тя произнася:

– Ще се опитам да бъдем бързи, но смокингът не е нещо, което ще искаме да прибързаме, все пак… нали така?! – и пак усмивката озарява очите ѝ… Вече съм сигурен, че ще загина не съвсем героично…

– Мислех си, че мога да взема под наем, но баща ми настоя, че сте най-добрия дизайнер на мъжко облекло от тази страна на екватора, мис Филдинг…

– Наричайте ме Моли, моля Ви… Боя се, че с Вашия ръст едва ли…

Не успява да довърши, защото в този момент се намесва малкия шивач, който ме обикаляше междувременно, дращейки нещо в един бележник:

– Мам, защо не поръчаме пица, докато вземаме мерките на Големия Макс… Искаш ли да вечеряш с нас, Макс – обръща се хлапето към мен, големия Макс… става ми топло… детето е нейно, по дяволите… такава жена си има и мъж със сигурност… нали така… С пресъхнала уста произнасям:

– С удоволствия, Макс. Предполагам, че татко ти ще се присъедини към нас и ще ми даде възможност да се извиня, че ви бавя в тази студена вечер…

Тук малкия поглежда майка си, която поклаща глава и съвсем отчетливо произнася:

– Аз съм заченат ин витро, Макс… мама ми казва всичко… та, не отговори на въпроса ми… Ще вечеряш ли с нас, докато ти вземаме мерките…

Това прозвуча двусмислено, но малкия няма как да знае… както и аз, че ще се окаже пророк… От устата на младенците, Господи…

– Мистър Брайтън… Макс… Аз… – произнесе притеснено Моли…

(следва)

Жени Иванова