Откровенци превземат Панагюрище

         Всяка прилика с лица и събития не е случайна

         Панагюрище е хубав град с хубави хора. Все повече го заобичвам. Там осъществявам пряка виртуална връзка с културата. Сядам в кръчмето срещу Читалището. Палавата сервитьорка, наследница на стари революционери, ми носи студена водка със закачлива усмивка, но аз не ù обръщам внимание. Сериозен съм. Отпивам от чашата с наслада и вдигам глава към Читалището отсреща. Връзката между алкохола и културата в този момент става пряка. Отпивам отново. Започвам да се чувствам някак си културно. На душата ми става хубаво и спокойно като планинско езеро в слънчев ден. Друго си е да се пие културно обосновано. Това чувство за пръв път го открих през 2009 г. лятото. Цяла зима карах с него вместо с парно отопление и тази година щом лятото най-сетне би шута на пролетта, застягах отново багажа и зажаднялата си за култура душа за Панагюрище. Малко се притесних, като разбрах, че сбирката на откровенци ще е във Велинград. Викам си: отиде Панагюрище, та се не виде, но не.  Имало справедливост на този свят. Дарето (тази слънчева революционерка в мирно време) решила точно ден преди срещата във Велинград да представи новата си стихосбирка (което си е умно, си е умно), та решихме за по-напреко да минем през Панагюрище за Велинград.

         Въпреки саботажа на дамската част от групата, която се бе усамотила в една кола и ни остави нас с Админа да го раздаваме като волни плейбои, обикалящи България, ей така за единия кеф  успяхме да стигнем навреме в Панагюрище. Спряхме за цветя и тук настана голямата драма. Лажова отиде да си купува обувки, а останалите жени влязоха в цветарски магазин и взеха да водят сериозни дебати с продавачката. Аз така се забавлявах като вляза в магазин за алкохол, но за едни цветя да утрепеш толкова време си е направо ужас. Ние с Админа пушехме цигара след цигара и притеснено гледахме часовниците си.  Времето си течеше като вино от пробита бъчва, а жени - йок.  Накрая се събраха като по команда и тъкмо решихме, че животът не бил чак толкова лошо нещо, когато Светлана обу новите обувки и взе да се хвали. Мая толкова ù завидя, че хукна и тя да си купува. Айде, пак го закъсахме. Запалихме нови цигари с Админа и взехме да подскачаме от крак на крак. Лоша работа, ви казвам. Това с жени на път е като с деца на море. Не можеш ги опази. К'ъв беше този пазар по никое време, не разбрах, но ние с Георги твърдо не влязохме в нито един магазин, защото, както всички знаем, шопингът прави мъжете импотентни. Аз се престраших само да се пусна за едни цигари, но си ги взех от будка. Да не съм луд да влизам в магазин и после - импотентност. Айде бе! Не съм вчерашен.

         Мая се появи точно когато вече обмислях сериозно варианта да отскоча до близката изба. От миналата година в Панагюрище имах бледи спомени, че беше наблизо. Все пак спах точно над нея, но това е една друга тема. Не си бе харесала обувки горката. За нея драма, за нас успокоение, че най-накрая тръгваме.

         Паркирахме пред Културния дом. Най-сетне. Вие к'во сте си помислили? За едната култура се борим. Не за друго. И там изненада. Гледаме – задават се Елишка, Смешко (много смешен тоз човек бе, не спря да ни разсмива) и Катанеца. Елишка, както подобава на една дама и отлична поетеса, гордо съобщи, че е пила бира в кръчмата срещу Читалището (абе кое си го влече културата, не може го спреш и с пушка) и даже не са я изгонили заради чашата, която счупила миналата година. Това момиче много помни! Взех си бележка да внимавам какво говоря пред нея, че не се знае следващата година няма ли да ме цитира дословно. Тук вече започнаха прегръдки, целувки и други богоугодни дейности. Заприличахме на две делегации, които се срещат на най-високо равнище. И тук някъде изведнъж се появи Дарина Дечева.  Айде пак прегръдки и целувки. Това момиче не спира да ме учудва. С всяка изминала година се подмладява. Как го прави, мама му стара? Трябва да я питам.

         После звънецът звънна. Само в моята глава и влязохме за официалната част. Викам си, най-накрая малко култура. Барем ми влезе нещо в главата, но още заглавието на стихосбирката сериозно ме притисни – „Педя нощ”. А кажете ми к'во значи това! Защо не педя водка или лакът водка или три пръста водка? Докато слушах прекрасните стихотворения (Не. Не се майтапя, наистина бяха добри. Особено онова за генерала, ама пък що генерал, а не маршал) си мислех за тази малка педя водка, която Дарина така лежерно е пренебрегнала. И сега си мисля, че това е точното заглавие за тази стихосбирка, ама кой ме пита мен?

         Бях толкова зашеметен от култура, че като свърши представянето, се позиционирах пръв на масата с вино. Изпих една-две чаши, но както е известно, виното не може да развълнува душата моя. Несериозно питие е и някак си и му липсва широтата и философската вглъбеност на водката. Затова руснаците имат Достоевски, а ние Елин Пелин. Поради тази причина, щом Дарина отиде да сменя тоалети, за да е подходящо екипирана за вилата, в която щяхме да правим окончателен разбор на нейната поезия, аз веднага се засилих към кръчмето, което услужливо  някой културовед бе залепил за Културния дом. И там изненада! Пълно с гаджета до шестнадесет години. В първия момент малко се стреснах, но после си викам: „И к'во от това? Аз пък съм на осемнадесет. Голяма работа!” Поръчах си водка и барманът даже не ми поиска лична карта. Явно изглеждах по-голям за възрастта си.  Ако знаех какво пътуване ни чака, щях да си взема направо бутилка, но явно нямах заложбите на екстрасенс. Даже и Лажова си ги бе загубила, но при нея е разбираемо, тя горката и водка даже не пи. Е как тогава да предвижда бъдещето? Не става.    

         Докато чакахме поетесата, с Лажова изтарашихме местната Била. Първо си взехме водка, после дойде ред и на мезетата. Почувствахме се по-добре. Сега бяхме подготвени за всякакви евентуалности на съдбата. В късната вечер най-накрая с три коли стартирахме към вилата. При нас с Админа веднага се тропосаха Елишка и Лажова. Стара кримка е тя. Не се отдалечава от мезето и водката на повече от една ръка разстояние.

         В началото всичко вървеше добре, като в професионално направен трилър. Колата на Дарина водеше колоната. Ние, нали сме си кавалери, пуснахме Мая пред нас и кротко се влачехме последни. Нощта се спусна и звезди обсипаха свода небесен, както е казал поетът. Равното свърши и се закатерихме из баирите. Ей така най-обичам да изкачвам планини – моторизиран. Лажова нещо пак ни лъжеше, а Елишка се правеше, че ù вярва. Бяхме щастливи и доволни като деца, които току-що са останали сами вкъщи. Стигнахме до някакъв портал, който се оказа входа на мината. В този момент малко се притесних. Реших, че Дарина ни е цанила нощна смяна и ще копаем руда до зори. Охранителите ни пуснаха, но не преди щателно да запишат номерата на колите ни. Викам си, тези ако вземат сега да ни проверят и багажниците, изгоряхме. Отиде ни и пиенето, и мезето. Тъкмо взех да се въртя неспокойно на седалката, когато потеглихме.  Дотук добре.  Продължихме по някакъв път в тъмнината, прорязвана само от светлините на мината. Обстановката си беше сюрреалистична отвсякъде. Лажова взе да става нервна и да обяснява, че вече цял ден не е пила водка. Аз отбелязах, че все пак съм вкарал една, при което тя ме изгледа кръвнишки и  ме заплаши, че повече няма да ме чете. Това класиците били много нервни хора. От мен да го знаете. Георги кротко си караше и не се намесваше в горещия конфликт, а Елишка отбеляза само, че една бира щяла да ù дойде добре.  Кротнах се, колкото да забележа, че пред нас няма ни кола, ни светлина на такава. Това явно не притесняваше Георги, поне докато не стигнахме кръстовище с три разклонения. А сега накъде? Проведохме дълги и обстойни дебати кой път да хванем и накрая решихме единодушно да се пробваме у лево. Не че сме леваци, ама този ни се стори най-логичен. Бързо разбрахме, че логиката ни куца тотално. Без малко да цопнем в някаква вода, която така и не разбрахме в тъмнината какво точно представлява. Върнахме се пак на кръстовището. Пак дебати и този път викаме всички айде у десно. Тръгнахме смело и се забихме под някакви кранове с мъждукащи светлини и малко по-малки от двадесететажен блок. Аз лично започнах да виждам орки в мрака и да се чувствам като статист от "Властелинът на пръстена". Георги взе да обяснява как очаква всеки момент кранът да сграбчи колата и да я смачка барабар с нас вътре. Елишка взе да говори за смъртта по принцип, а Лажова взе да звъни панически по телефона. Беше съсредоточена и упорита като свързочник, на който девизът е „умри, но свръзка дай”. Не умря, но свръзка даде. След като се полутахме още малко, Дарина и мъжът ù ни намериха най-сетне и този път не се отделихме от колата им. Тук само искам да вметна, че за изгубването ни вина най-вече има Мая. Знам, че повече няма да ме публикува, но истината изисква жертви. Тя караше пред нас като Шумахер в най-добрите му години. А кажете ми, това нормално ли е?

          Когато видях светлината на вилата, камък ми падна от сърцето, а като зърнах и голямата като футболно игрище маса и то отрупана с питиета и мезета, направо се родих за втори път.

         Нощта се оказа дълга и напоителна като летен дъжд. Едни се качваха на масата, други под масата, трети се опитваха да танцуват. И най-важното – повече орки не видях. Благодарим ти, Дарина, за хубавата нощ! И догодина пак. Така се създават традициите.

         За вас от мястото на събитието репортер с бутилка беше Грег.