Малките фенерчета на светулките блещукаха като скъпоценни камъни в мрака. Единственият звук, който отекваше в нощта, беше песента на ранобуден щурец.
Музикантът изцърка отново и подскочи. Беше около три часа сутринта и малкото балканско селце беше потънало в дълбок сън. Всички, хора и животни, спяха рано, непробудно, с изключение на ... малкия нехранимайко.
Луната изгря и един лунен лъч освети лицето му. Невръстният крадец на кокошки се усмихваше зловещо. В едната си ръка държеше няколко къса месо, а в другата стискаше едно стъклено шише.
Какво ли имаше в него?!
Може би беше лимонада. Нехранимайкото стигна до къщата на дядо Милен и спря, за да се ослуша. Мисълта за здравата старческа десница, която го налагаше с коприва, го накара да потръпне. Ако го хванеше, този път лудият старец нямаше да му прости!
Крадецът на кокошки прескочи ниския плет от дървени колове и се прокрадна към кучешката колиба. Той отвори стъкленото шише и изля част от съдържанието му върху суровото месо.
- Уф, чудесно! - прошепна малчуганът и се усмихна тайнствено. - Ей, Вълчо, имам мръвка за теб!
Огромното куче, вълча порода, се пробуди и задуши
въздуха. Миризмата му беше позната. Това беше малкият крадец. Вълчакът изскочи и радостно размаха опашка. От няколко седмици между тях се беше завързало неочаквано приятелство. Нехранимайкото се домъкваше посред нощ с някое парче месо или току-що убита кокошка. Понякога старецът забравяше да го нахрани, друг път му даваше попара с мляко. Зъбите на дядо Милен бяха изпадали и той си мислеше, че и кучето като него не може да дъвче месо. Старецът му хвърляше някой пилешки кокал от време на време, някой път парче пожълтяла сланина, която беше солена като смърт. Истинско месо Вълчо почти не получаваше. Ето защо, когато малкият хулиган започна да му хвърля късове сурово месо, кучето размаха весело опашка. Днес къс месо, утре, и те станаха приятели.
- Как си, Вълчо? - малчуганът погали кучето и го почеса
между ушите.
Животното изскимтя тихо от удоволствие и облиза ръката му.
- Искаш мръвка, а? Ето, дръж!
Нехранимайкото му хвърли три къса кървящо месо. Същата
вечер той беше отмъкнал едно малко агне от селскостопанския двор. Устата на кучето се изпълни със слюнка и то захапа месото.
- Добро куче! - похвали го малкият крадец на кокошки и го
погали по гърба.
- Ето още. Яж!!
Кучето глътна последния къс месо и се облиза. Беше вкусно!
- Е, как се почувства, Вълчо? - попита го нехранимайкото.
Кучето излая радостно и му облиза ръката, сякаш искаше да му благодари.
За част от секундата като че ли нещо стисна сърцето на невръстния крадец и той прехапа устните си.
Ах, защо, защо трябваше да му прави това?! Особено след като бяха станали приятели с Вълчо!
Cпомни как му пареше задникът след като старецът го наложи и последната частица съжаление се изпари от сърцето му.
Нехранимайкото отстъпи бавно назад и седна на един изсъхнал пън, който старецът понякога използуваше за цепене на дърва. Днес дядото беше прекалено стар, за да може да вдигне брадвата и когато времето беше хубаво, се препичаше, седнал на пъна...
Изведнъж кучето излая жално. Краката му трепереха от слабост и то залитна настрана. Нехранимайкото се ухили и хвърли едно камъче по него.
Бедното животно се строполи тежко на земята и изскимтя. Вълчо изплези език и запълзя към купата с вода. То почти беше стигнало до съдинката, когато невръстният крадец скочи и чевръсто се затича към него.
- Няма вода за тебе днеска! - ухили се и ритна купата, разливайки водата на земята. - Помниш ли, когато лудият старец ме върза за синджира и аз цял ден стоях на слънце?! Аз бях умрял от жажда, но ти не ми даде и капка от твоята купичка! Каквото повикало, такова се обадило! Умна глава съм, ей! - похвали се сам нехранимайкото и се потупа по главата. - Тук има повече сиво вещество, отколкото бръмбари!
Около муцуната на кучето се появи мръсно бяла пяна и започна да капе по земята. Очите му кръвясаха и сега Вълчо напълно заприлича на побесняло животно. Кучето изскимтя тихичко и започна да рита с предните си крака.
- Е, как си, Вълчо? - ухили се малкият крадец на кокошки.
Искаш ли водица?
- Вълчо го погледна тъжно с големите си черни очи, сякаш
искаше да каже: " Защо, защо стори това? " и се разтърси от предсмъртна агония. Изведнъж главата му увисна неподвижно напред и езикът му се опря в земята. Верният пазач на стареца беше мъртъв.
- Беше добро куче! - подритна го нехранимайкото с крак. - Но сега си дваж по-добре! - той се засмя, удивен от собственото си остроумие и скочи на крака. До зазоряване оставаше около час и той трябваше да побърза. Малкият крадец на кокошки разклати шишето. Беше почти пълно и щеше да му стигне за изпълнение на зловещия му план.
Малкият се спря пред кладенеца и се огледа. Не се виждаше жива душа. Той вдигна дървения капак и изсипа съдържанието на шишето вътре.
- Пий с удоволствие, дядо Милене! - прошепна малчуганът
и се засмя. - Който се смее последен, се смее най- добре!
Нехранимаикото хвърли шишето в храстите и прескочи ниската ограда.
Кучето от съседния двор го подуши и се разлая.
- Чиба! - извика нехранимайкото и хвърли камък по него.
Песът изскимтя и се скри в колибата си.
Очите на момчето на кокошки блеснаха от удоволствие
и той се затича по прашната селска улица.
Ранобудните петли се разкукуригаха, събуждайки своите стопани.
От изток златистите лъчи на слънцето запалиха хоризонта.
Започваше нов ден. За едни той означаваше нова надежда, за други той щеше да донесе черни ядове... ...
Слънцето се беше издигнало високо в небето, когато старецът се събуди. Напоследък го мъчеше ревматизмът и обикновено се разбуждаше около обяд. Когато станеше, първата му работа беше да даде копаня просо на кокошките и няколко шепи царевица на патиците. На овцете и козите хвърляше няколко наръча сено или изсъхнали клонки, ако беше зима. Ако черниците имаха листа, взимаше малкото брадве и отсичаше няколко клони. Козите умираха за черничеви листа. После забъркваше трици с вряла вода, отскубваше няколко бурена, презрели домати или краставици и ги даваше на прасето. Накрая издояваше двете кози и овчицата и правеше попара за себе си и кучето. Напоследък старецът беше изкукуригал и си мислеше, че и кучето е останало без зъби. Накрая, когато свършеше с това, сядаше на пъна и запушваше лулата си.
Спомените му го пренасяха в неговото минало.
Понякога привечер, взимаше бастуна си, обуваше новите си лачени обувки, слагаше широките си, с двойно дъно, потури и везаната си риза, накрая окачаше ордените си от Първата световна война и се спускаше към центъра на селото. Джобовете му бяха пълни с бонбони и децата, щом го видеха, се спускаха с радостни писъци към него.
- Дядо Милен, дядо Милен!
Той раздаваше бонбоните, щипваше ги по бузите или ги
шляпваше нежно по дупетата и се усмихваше блажено. Старецът обожаваше децата. Някога беше женен , но неговата баба беше безплодна и си нямаха своя рожба. Съселяните поздравяваха учтиво стария човек, а по-младите му целуваха ръката.
- Добър вечер, дядо Милене. Как я караш?
- Благодаря, добре. Малко ревматизмът ме стиска. Как са
децата?
- Разлетяха се като птици. Всички избягаха в големия град.
Това беше проблемът на малкото село. Примамени от лекия
градски живот, младежите бягаха от селото и то бавно запустяваше. Селцето беше на умиране...
Старецът нахрани животните, взе ведрото и се насочи към кладенеца. " Ех, ако имаше син" - замечта се старият човек - нямаше да стои самотен като кукувица. Той щеше да се грижи за него и животните, а старецът щеше само да си пуши лулата, да се препича на слънцето и да гледа как внуците му подскачат около него. Но уви, Бог не му даде чедо. Старецът въздъхна и завъртя ръкохватката. Веригата се нави около дървения барабан и кофата с водата започна бавно да се изкачва нагоре.
-Тежи, дявол да го вземе! - изпъшка старецът и изля кофата
от кладенеца във ведрото. От ревматизма пръстите на ръцете му се бяха изкривили като корени на влакнодайно растение. Старецът вдигна ведрото на рамо и закуцука към плевнята. Той смени водата на кокошките и изля остатъка от ведрото в малкото дървено корито. Патиците обичаха да се къпят и старецът обикновено стоеше от страни и ги наблюдаваше с усмивка. Малките патенца плуваха из коритото, махайки с розовите си крачета, а майките им съскаха любовно от " брега" и се оглеждаха за неприятел.
Веднъж черната котка на съседа се беше промъкнала в плевника и се опита да открадне едно малко пате. Старата патица се спусна смело в атака и клъвна свирепо агресора в шията. Котката измяука жаловито и побягна. Оттогава тя остави на мира патешкото царство и се отправи в други земи, където пернатите същества бяха миролюбиво настроени.
Старецът напълни ведрото за втори път и се отправи към козите. Те бяха истински дяволии трябваше да внимава, когато отваряше вратата. Веднъж козите се измъкнаха и после цял ден ги гони из градината. Изпомачкаха му лука и магданоза, изядоха доматите и краставиците и изпотъпкаха цветята. На стареца му идваше да си оскубе косите от яд! Разбира се, той беше отдавна оплешивял и вместо това, той само се почеса по голото си теме. Дядото открехна вратата и се вмъкна вътре. Козите го наобиколиха и започнаха да му лижат ръцете.
- Миличките на дядо! - погали ги той по главите. - Дядо ще
ви даде водица.
Той изсипа застоялата вода, изми съда и наля прясната вода от ведрото. Козите бяха жадни и започнаха да пият. Старецът се усмихна и излезе, притваряйки вратата внимателно след себе си.
- Червата ми играят ръченица! - си каза старецът. - Време е
да закуся.
Той отскочи до вкъщи, за да вземе менчето с млякото. Любимата му закуска сутрин беше попара с горещо козе мляко и голяма лъжица балкански мед. Преди години имаше собствени кошери, но откакто отпадна, ги продаде на съседа си. Оттогава, когато искаше да се подслади с мед, дядото отскачаше до съседа си и купуваше един буркан мед и няколко медни пити. Понякога вземаше пчелно млечице и пчелен восък, които народната медицина препоръчваше за повишаване на жизнения тонус... Старецът откачи от пирона менчето за мляко и мина покрай кучешката колиба, за да види Вълчо, своя любим пазач. Друг път кучето обикновено изскачаше с радостен лай и започваше да му лиже ръцете.
- Вълчо, ела чедо! - извика дядото и се приближи до
дървената колибка.
- Къде ли е отпрашил, проклетникът?
Изведнъж погледът на стареца се спря на нещо сиво, което лежеше неподвижно на земята. Дядото присви очи и се приближи. От години недовиждаше и му се привиждаха странни неща.
- О, Вълчо! - извика той с жаловит глас.
Ужасът му нямаше граници. Кучето беше умряло в страшни мъки, разкривило устата си в грозна гримаса. От муцуната му капеше пяна. Още на секундата старецът се досети, че това не е естествена смърт.
- Кой злодей стори това?! - извика и гърдите му
немощно прохъркаха. Той се закашля и седна на пъна. - О, мило чедо! - дядото подпря главата си с ръце и започна да хлипа като малко дете. Сълзите се стичаха по изсъхналите старчески бузи и капеха по земята. - Кой, кой душманин го стори?!
Когато видя верния си пазач убит, се почувства, че сякаш
нещо в него умира. Куче и господар, те бяха едно. Старецът се отдаде на чувствата си и продължи да хлипа, докато накрая остана без сълзи...
Беше късно следобед, когато най-сетне се изправи. Главата му се въртеше, сякаш е изпил кана със старо вино, а краката му трепереха. Червата му запяха "марша на гладния войник" и го подсетиха, че не е сложил нищо в устата си от сутринта. Вдигна канчето от земята и се отправи към козарника. Щеше да си направи гореща попара с мляко. Беззъбата старческа уста се напълни със слюнка и замляска лакомо. Дядото открехна вратата и подсвирна:
- Вирогожке, Белушке, къде сте, милички?
Козите се бяха излегнали лениво и не станаха. Старецът се приближи до тях и... изведнъж ужасът го сграбчи за гърлото. Козите бяха леденостудени, застинали в нелепи пози. Езиците им се бяха подали навън и кой знае защо бяха посинели.
- О, милите ми козички! - старецът се свлече в сеното и се
разрида на глас. - Милата ми Вирогожка, сладката ми Белушка, вече ги няма! Мъртви! Кой сега ще ми дава млекце, кой ще ми лиже ръцете?! Само овчицата ми остана!
Той се надигна, залитайки, и се отправи към другото помещение, където държеше овцата. Преди дядото я държеше заедно с козите, но те бяха много войнствени и я кюскаха през цялото време. Овцата взе да слабее и загуби млякото си. Старецът се видя в чудо и прегради част от кошарата, оформяйки малко помещение. Овцата беше миролюбиво същество и веднага се почувства по-добре...
Дядото откачи резето и отмести направената от дървени колове врата. Отново странна тишина. Друг път като отвореше вратата, овцата заблейваше и се втурваше към него. Усети как тревогата го обзема отново. Овцата беше полегнала по гръб, краката й стояха странно във въздуха. Старецът бръкна с една клечка и разтвори челюстта й. Езикът й беше посинял. Старецът диво изрева и лицето му се изкриви в гримаса. Сега в него нямаше нищо човешко и ако някой го видеше, би го взел за Сатаната...
Сутринта козите и овцата подскачаха жизнерадостно, после изведнъж... може би този случай щеше да се разплете за отрицателно време от прочутия английски детектив Шерлок Холмс, но за стареца тя си оставаше неразгадана мистерия.
Той се изправи и се отправи към плевника. Лошите му предчувствия се оправдаха. Патетата и тяхната майка, бяха мъртви. Малките пъстри жълтурчета бяха умрели, докато се къпеха в дървеното корито. Патенцата бяха неговите любимци и той официално ги беше осиновил за свои внуци. Душата на стареца се изпълни с горчивина, но не заплака. Той беше изплакал очите си от плач. Треперещата старческа ръка взе едно жълтурче от ведрото и взе да го гали.
- Мила душичке! На кой стори зло, че да те погуби?!
Старецът постави малкото пухено телце в джоба на ризата си и изскочи навън. Мимоходом той зърна налягалите по земята кокошки. Както всички останали животни и те бяха мъртви. Неочаквано едно малко петленце се появи в краката му. Дядото първо не го видя и за малко щеше да го стъпче. Петлето се опита да изкукурига и войнствено го клъвна по крака. Старият човек се засмя и го взе в ръцете си:
- Петленце, смело, откъде си ми дошло?
Петленцето проточи шия и го клъвна по средния му пръст. Дядото се беше замислил и не го усети. Защо всички животни бяха мъртви? Каква беше общата нишка, която ги свързваше? Старецът можеше да не помни кога и какво е ял, той можеше да забравя кой ден от седмицата е, но той не беше изгубил остротата на мисълта си.
"Какво е общото между тях?" - зададе си десет пъти въпроса.
Старецът се поглади по брадата.
Храната?
Не - тя беше различна. На овцата хвърляше сено, на козите - черничеви листа, на кокошките просо, а на патетата - царевица.
Какво друго тогава?
Неочаквано една мисъл го удари като светкавица.
"Водата!"
Старецът си спомни, че сутринта той смени водата с прясна от кладенеца. "Да, там е ключът на загадката!" - си рече той.
Старецът се намръщи и тръгна към кладенеца. Той отмести дървения капак и пусна кофата със синджира...
- Прощавай, пиленце! - каза дядото и разтвори човката на малкото създание, пускайки няколко капки в устата му.
Старецът седна на земята и заплака. Няколко секунди не се случи нищо, но изведнъж пиленцето започна да маха с криле и се затича. То падаше и ставаше, премятайки се смешно, сякаш беше пияно. Изведнъж падна на земята и започна да рита леко с крачета.
Предсмъртната му агония разтърси малкото му телце, и то замръзна. Беше мъртво!
Старецът не трябваше да бъде Шерлок Холмс, за да се досети, че някой е сипал отрова във водата. Той обратно постави капака на кладенеца, когато неочаквано... очите му се спряха на две думи, изписани с тебешир. Буквите бяха грозни и криви и старецът трябваше да се напрегне, за да ти разчете. "Бъди штъслиф!". Едно стръкче коприва беше вмъкнато в цепнатината на дъската.
- Ще го убия! - рече старецът и се обърна рязко. - Копелето
му мръсно! Ще го застрелям като куче!
Дядото свали старото чифте от стената и се насочи към стадиона. Знаеше къде може да открие малкия крадец на кокошки. Обикновено нехранимаикото играеше футбол с другарите си на селския стадион.
Старецът метна чифтето на рамо и заби между ливадите...
......................................................................................................................
П.П. Посвещавам този разказ на вуйчо ми, нехранимайкото. |
