6.11.2007 г., 9:59 ч.

Отмъщението на нехранимайкото 

  Проза » Разкази
1827 0 7
14 мин за четене

 

Това е 6 разказ от поредицата "Първите години след войната"

Те следват както:

1. Първите дни на новия живот.

2. Кулакът.

3. Крадецът на кокошки.

4. Лудият старец.

5. Чингиз хан, вождът на пролетариата.

6. Отмъщението на нехранимайкото

7.  Две изгубени души.

 

Малките фенерчета на светулките блещукаха като скъпоценни камъни в мрака. Единственият звук, който отекваше в нощта, беше песента на ранобуден щурец.
Музикантът изцърка отново и подскочи. Беше около три часа сутринта и малкото балканско селце беше потънало в дълбок сън. Всички, хора и животни, спяха рано, непробудно, с изключение на ... малкия нехранимайко.
Луната изгря и един лунен лъч освети лицето му. Невръстният крадец на кокошки се усмихваше зловещо. В едната си ръка  държеше няколко къса месо, а в другата стискаше едно стъклено шише.
Какво ли имаше в него?!
Може би беше лимонада. Нехранимайкото стигна до къщата на дядо Милен и спря, за да се ослуша. Мисълта за здравата старческа десница, която го налагаше с коприва, го накара да потръпне. Ако го хванеше, този път лудият старец нямаше да му прости!
Крадецът на кокошки прескочи ниския плет от дървени колове и се прокрадна към кучешката колиба. Той отвори стъкленото шише и изля част от съдържанието му върху суровото месо.
- Уф, чудесно! - прошепна малчуганът и се усмихна тайнствено. - Ей, Вълчо, имам мръвка за теб!
Огромното куче, вълча порода, се пробуди и задуши
въздуха. Миризмата му беше позната. Това беше малкият крадец. Вълчакът изскочи и радостно размаха опашка. От няколко седмици между тях се беше завързало неочаквано приятелство. Нехранимайкото се домъкваше посред нощ с някое парче месо или току-що убита кокошка. Понякога старецът забравяше да го нахрани, друг път му даваше попара с мляко. Зъбите на дядо Милен бяха изпадали и той си мислеше, че и кучето като него не може да дъвче месо. Старецът му хвърляше някой пилешки кокал от време на време, някой път парче пожълтяла сланина, която беше солена като смърт. Истинско месо Вълчо почти не получаваше. Ето защо, когато малкият хулиган започна да му хвърля късове сурово месо, кучето размаха весело опашка. Днес къс месо, утре, и те станаха приятели.
- Как си, Вълчо? - малчуганът погали кучето и го почеса
между ушите.
Животното изскимтя тихо от удоволствие и облиза ръката му.
- Искаш мръвка, а? Ето, дръж!
Нехранимайкото му хвърли три къса кървящо месо. Същата
вечер той беше отмъкнал едно малко агне от селскостопанския двор. Устата на кучето се изпълни със слюнка и то захапа месото.
- Добро куче! - похвали го малкият крадец на кокошки и го
погали по гърба.
­- Ето още. Яж!!
Кучето глътна последния къс месо и се облиза. Беше вкусно!
- Е, как се почувства, Вълчо? - попита го нехранимайкото.
Кучето излая радостно и му облиза ръката, сякаш искаше да му благодари.
За част от секундата като че ли нещо стисна сърцето на невръстния крадец и той прехапа устните си.
Ах, защо, защо трябваше да му прави това?! Особено след като бяха станали приятели с Вълчо!
Cпомни как му пареше задникът след като старецът го наложи и последната частица съжаление се изпари от сърцето му.
Нехранимайкото отстъпи бавно назад и седна на един изсъхнал пън, който старецът понякога използуваше за цепене на дърва. Днес дядото беше прекалено стар, за да може да вдигне брадвата и когато времето беше хубаво, се препичаше, седнал на пъна...
Изведнъж кучето излая жално. Краката му трепереха от слабост и то залитна настрана. Нехранимайкото се ухили и хвърли едно камъче по него.
Бедното животно се строполи тежко на земята и изскимтя. Вълчо изплези език и запълзя към купата с вода. То почти беше стигнало до съдинката, когато невръстният крадец скочи и чевръсто се затича към него.
- Няма вода за тебе днеска! - ухили се и ритна купата, разливайки водата на земята. - Помниш ли, когато лудият старец ме върза за синджира и аз цял ден стоях на слънце?! Аз бях умрял от жажда, но ти не ми даде и капка от твоята купичка! Каквото повикало, такова се обадило! Умна глава съм, ей! - похвали се сам нехранимайкото и се потупа по главата. - Тук има повече сиво вещество, отколкото бръмбари!
Около муцуната на кучето се появи мръсно бяла пяна и започна да капе по земята. Очите му кръвясаха и сега Вълчо напълно заприлича на побесняло животно. Кучето изскимтя тихичко и започна да рита с предните си крака.
- Е, как си, Вълчо? - ухили се малкият крадец на кокошки.
Искаш ли водица?
- Вълчо го погледна тъжно с големите си черни очи, сякаш
искаше да каже: " Защо, защо стори това? " и се разтърси от предсмъртна агония. Изведнъж главата му увисна неподвижно напред и езикът му се опря в земята. Верният пазач на стареца беше мъртъв.
- Беше добро куче! - подритна го нехранимайкото с крак. - Но сега си дваж по-добре! - той се засмя, удивен от собственото си остроумие и скочи на крака. До зазоряване оставаше около час и той трябваше да побърза. Малкият крадец на кокошки разклати шишето. Беше почти пълно и щеше да му стигне за изпълнение на зловещия му план.
Малкият се спря пред кладенеца и се огледа. Не се виждаше жива душа. Той вдигна дървения капак и изсипа съдържанието на шишето вътре.
- Пий с удоволствие, дядо Милене! - прошепна малчуганът
и се засмя. - Който се смее последен, се смее най- добре!
Нехранимаикото хвърли шишето в храстите и прескочи ниската ограда.
Кучето от съседния двор го подуши и се разлая.
- Чиба! - извика нехранимайкото и хвърли камък по него.
Песът изскимтя и се скри в колибата си.
Очите на момчето на кокошки блеснаха от удоволствие
и той се затича по прашната селска улица.
Ранобудните петли се разкукуригаха, събуждайки своите стопани.
От изток златистите лъчи на слънцето запалиха хоризонта.
Започваше нов ден. За едни той означаваше нова надежда, за други той щеше да донесе черни ядове...

...
Слънцето се беше издигнало високо в небето, когато старецът се събуди. Напоследък го мъчеше ревматизмът и обикновено се разбуждаше около обяд. Когато станеше, първата му работа беше да даде копаня просо на кокошките и няколко шепи царевица на патиците. На овцете и козите  хвърляше няколко наръча сено или изсъхнали клонки, ако беше зима. Ако черниците имаха листа, взимаше малкото брадве и отсичаше няколко клони. Козите умираха за черничеви листа. После  забъркваше трици с вряла вода, отскубваше няколко бурена, презрели домати или краставици и ги даваше на прасето. Накрая издояваше двете кози и овчицата и правеше попара за себе си и кучето. Напоследък старецът беше изкукуригал и  си мислеше, че и кучето е останало без зъби. Накрая, когато свършеше с това,  сядаше на пъна и запушваше лулата си.
Спомените му го пренасяха в неговото минало.
Понякога привечер,  взимаше бастуна си, обуваше новите си лачени обувки, слагаше широките си, с двойно дъно, потури и везаната си риза, накрая окачаше ордените си от Първата световна война и се спускаше към центъра на селото. Джобовете му бяха пълни с бонбони и децата, щом го видеха, се спускаха с радостни писъци към него.
- Дядо Милен, дядо Милен!
Той раздаваше бонбоните, щипваше ги по бузите или ги
шляпваше нежно по дупетата и се усмихваше блажено. Старецът обожаваше децата. Някога беше женен , но неговата баба беше безплодна и си нямаха своя рожба. Съселяните поздравяваха учтиво стария човек, а по-младите му целуваха ръката.
- Добър вечер, дядо Милене. Как я караш?
- Благодаря, добре. Малко ревматизмът ме стиска. Как са
децата?
- Разлетяха се като птици. Всички избягаха в големия град.
Това беше проблемът на малкото село. Примамени от лекия
градски живот, младежите бягаха от селото и то бавно запустяваше. Селцето беше на умиране...
Старецът нахрани животните, взе ведрото и се насочи към кладенеца. " Ех, ако имаше син" - замечта се старият човек - нямаше да стои самотен като кукувица. Той щеше да се грижи за него и животните, а старецът щеше само да си пуши лулата, да се препича на слънцето и да гледа как внуците му подскачат около него. Но уви, Бог не му даде чедо. Старецът въздъхна и завъртя ръкохватката. Веригата се нави около дървения барабан и кофата с водата започна бавно да се изкачва нагоре.
-Тежи, дявол да го вземе! - изпъшка старецът и изля кофата
от кладенеца във ведрото. От ревматизма пръстите на ръцете му се бяха изкривили като корени на влакнодайно растение. Старецът вдигна ведрото на рамо и закуцука към плевнята. Той смени водата на кокошките и изля остатъка от ведрото в малкото дървено корито. Патиците обичаха да се къпят и старецът обикновено стоеше от страни и ги наблюдаваше с усмивка. Малките патенца плуваха из коритото, махайки с розовите си крачета, а майките им съскаха любовно от " брега" и се оглеждаха за неприятел.
Веднъж черната котка на съседа се беше промъкнала в плевника и се опита да открадне едно малко пате. Старата патица се спусна смело в атака и клъвна свирепо агресора в шията. Котката измяука жаловито и побягна. Оттогава тя остави на мира патешкото царство и се отправи в други земи, където пернатите същества бяха миролюбиво настроени.
Старецът напълни ведрото за втори път и се отправи към козите. Те бяха истински дяволии трябваше да внимава, когато отваряше вратата. Веднъж козите се измъкнаха и после цял ден ги гони из градината. Изпомачкаха му лука и магданоза, изядоха доматите и краставиците и изпотъпкаха цветята. На стареца му идваше да си оскубе косите от яд! Разбира се, той беше отдавна оплешивял и вместо това, той само се почеса по голото си теме. Дядото открехна вратата и се вмъкна вътре. Козите го наобиколиха и започнаха да му лижат ръцете.
- Миличките на дядо! - погали ги той по главите. - Дядо ще
ви даде водица.
Той изсипа застоялата вода, изми съда и наля прясната вода от ведрото. Козите бяха жадни и започнаха да пият. Старецът се усмихна и излезе, притваряйки вратата внимателно след себе си.
- Червата ми играят ръченица! - си каза старецът. - Време е
да закуся.
Той отскочи до вкъщи, за да вземе менчето с млякото. Любимата му закуска сутрин беше попара с горещо козе мляко и голяма лъжица балкански мед. Преди години  имаше собствени кошери, но откакто отпадна, ги продаде на съседа си. Оттогава, когато искаше да се подслади с мед, дядото отскачаше до съседа си и купуваше един буркан мед и няколко медни пити. Понякога вземаше пчелно млечице и пчелен восък, които народната медицина препоръчваше за повишаване на жизнения тонус... Старецът откачи от пирона менчето за мляко и мина покрай кучешката колиба, за да види Вълчо, своя любим пазач. Друг път кучето обикновено изскачаше с радостен лай и започваше да му лиже ръцете.
- Вълчо, ела чедо! - извика дядото и се приближи до
дървената колибка.
- Къде ли е отпрашил, проклетникът?
Изведнъж погледът на стареца се спря на нещо сиво, което лежеше неподвижно на земята. Дядото присви очи и се приближи. От години  недовиждаше и му се привиждаха странни неща.
- О, Вълчо! - извика той с жаловит глас.
Ужасът му нямаше граници. Кучето беше умряло в страшни мъки, разкривило устата си в грозна гримаса. От муцуната му капеше пяна. Още на секундата старецът се досети, че това не е естествена смърт.
- Кой злодей стори това?! - извика  и гърдите му
немощно прохъркаха. Той се закашля и седна на пъна. - О, мило чедо! - дядото подпря главата си с ръце и започна да хлипа като малко дете. Сълзите се стичаха по изсъхналите старчески бузи и капеха по земята. - Кой, кой душманин го стори?!
Когато видя верния си пазач убит, се почувства, че сякаш
нещо в него умира. Куче и господар, те бяха едно. Старецът се отдаде на чувствата си и продължи да хлипа, докато накрая остана без сълзи...
Беше късно следобед, когато  най-сетне се изправи. Главата му се въртеше, сякаш е изпил кана със старо вино, а краката му трепереха. Червата му запяха "марша на гладния войник" и го подсетиха, че не е сложил нищо в устата си от сутринта.  Вдигна канчето от земята и се отправи към козарника. Щеше да си направи гореща попара с мляко. Беззъбата старческа уста се напълни със слюнка и замляска лакомо. Дядото открехна вратата и подсвирна:
- Вирогожке, Белушке, къде сте, милички?
Козите се бяха излегнали лениво и не станаха. Старецът се приближи до тях и... изведнъж ужасът го сграбчи за гърлото. Козите бяха леденостудени, застинали в нелепи пози. Езиците им се бяха подали навън и кой знае защо бяха посинели.
- О, милите ми козички! - старецът се свлече в сеното и се
разрида на глас. - Милата ми Вирогожка, сладката ми Белушка, вече ги няма! Мъртви! Кой сега ще ми дава млекце, кой ще ми лиже ръцете?! Само овчицата ми остана!
Той се надигна, залитайки, и се отправи към другото помещение, където държеше овцата. Преди дядото я държеше заедно с козите, но те бяха много войнствени и я кюскаха през цялото време. Овцата взе да слабее и загуби млякото си. Старецът се видя в чудо и прегради част от кошарата, оформяйки малко помещение. Овцата беше миролюбиво същество и веднага се почувства по-добре...
Дядото откачи резето и отмести направената от дървени колове врата. Отново странна тишина. Друг път като отвореше вратата, овцата заблейваше и се втурваше към него. Усети как тревогата го обзема отново. Овцата беше полегнала по гръб, краката й стояха странно във въздуха. Старецът бръкна с една клечка и разтвори челюстта й. Езикът й беше посинял. Старецът диво изрева и лицето му се изкриви в гримаса. Сега в него нямаше нищо човешко и ако някой го видеше, би го взел за Сатаната...
Сутринта козите и овцата подскачаха жизнерадостно, после изведнъж... може би този случай щеше да се разплете за отрицателно време от прочутия английски детектив Шерлок Холмс, но за стареца тя си оставаше неразгадана мистерия.
Той се изправи и се отправи към плевника. Лошите му предчувствия се оправдаха. Патетата и тяхната майка, бяха мъртви. Малките пъстри жълтурчета бяха умрели, докато се къпеха в дървеното корито. Патенцата бяха неговите любимци и той официално ги беше осиновил за свои внуци. Душата на стареца се изпълни с горчивина, но не заплака. Той беше изплакал очите си от плач. Треперещата старческа ръка взе едно жълтурче от ведрото и взе да го гали.
- Мила душичке! На кой стори зло, че да те погуби?!
Старецът постави малкото пухено телце в джоба на ризата си и изскочи навън. Мимоходом той зърна налягалите по земята кокошки. Както всички останали животни и те бяха мъртви. Неочаквано едно малко петленце се появи в краката му. Дядото първо не го видя и за малко щеше да го стъпче. Петлето се опита да изкукурига и войнствено го клъвна по крака. Старият човек се засмя и го взе в ръцете си:
- Петленце, смело, откъде си ми дошло?
Петленцето проточи шия и го клъвна по средния му пръст. Дядото се беше замислил и не го усети. Защо всички животни бяха мъртви? Каква беше общата нишка, която ги свързваше? Старецът можеше да не помни кога и какво е ял, той можеше да забравя кой ден от седмицата е, но той не беше изгубил остротата на мисълта си.
"Какво е общото между тях?" - зададе си десет пъти въпроса.
Старецът се поглади по брадата.
Храната?
Не - тя беше различна. На овцата хвърляше сено, на козите - черничеви листа, на кокошките просо, а на патетата - царевица.
Какво друго тогава?
Неочаквано една мисъл го удари като светкавица.
"Водата!"
Старецът си спомни, че сутринта той смени водата с прясна от кладенеца. "Да, там е ключът на загадката!" - си рече той.
Старецът се намръщи и тръгна към кладенеца. Той отмести дървения капак и пусна кофата със синджира...
- Прощавай, пиленце! - каза дядото и разтвори човката на малкото създание, пускайки няколко капки в устата му.
Старецът седна на земята и заплака. Няколко секунди не се случи нищо, но изведнъж пиленцето започна да маха с криле и се затича. То падаше и ставаше, премятайки се смешно, сякаш беше пияно. Изведнъж падна на земята и започна да рита леко с крачета.
Предсмъртната му агония разтърси малкото му телце, и то замръзна. Беше мъртво!
Старецът не трябваше да бъде Шерлок Холмс, за да се досети, че някой е сипал отрова във водата. Той обратно постави капака на кладенеца, когато неочаквано... очите му се спряха на две думи, изписани с тебешир. Буквите бяха грозни и криви и старецът трябваше да се напрегне, за да ти разчете. "Бъди штъслиф!". Едно стръкче коприва беше вмъкнато в цепнатината на дъската.
- Ще го убия! - рече старецът и се обърна рязко. - Копелето
му мръсно! Ще го застрелям като куче!
Дядото свали старото чифте от стената и се насочи към стадиона. Знаеше къде може да открие малкия крадец на кокошки. Обикновено нехранимаикото играеше футбол с другарите си на селския стадион.
Старецът метна чифтето на рамо и заби между ливадите...
......................................................................................................................

П.П. Посвещавам този разказ на вуйчо ми, нехранимайкото.

 


© Kolio Karpela Всички права запазени.

 

 

© Кольо Карпела Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Един домат, инжектиран с английска сол върши много добра работа...
  • никои не е казал че главния герои трябва да се сдобие с отровни жаби от Колумбия...

    в България има достатъчно смъртоносни отрови...

    само си спомнете за Марков и съчмата с отровата...

    тя е била толкова малка, че е била почти забележима с нормално око...

    колко отрова може да се събере в една такава малка съчма и да убие възрастен човек... можете сами да си направите извод колко смъртоносна е била тя...

    Иначе ако идеята за отровата е много преувеличена за нехранимаикото, то неговото отмъщение може да стане ...пожар

    Нехранимаикото запалва плевника на стареца и така отпада цялата тази нелепица с отровата...

    само че всичко ще трябва да се пренаписва отново...

    или нехранимаикото му отравя само кучето... ако оставя идеята с отровата...

    а вие как мислите?
  • Знаем ги ние тия жаби... Само ми е интересно как твоят литературен герой се е сдобил с такава. Да, отмъщението наистина е човешко чувство, но в твоя разказ е неестествено зловещо. Да имало го е това с влизането в ТКЗС, но да го натресеш на едно дете... Звучи ми неестествено. Ти си знаеш... Но това с "той" наистина е така. Пооправи си го малко...
  • не знам защо но някои търсят "happy ending" в историите, които четат.
    За съжаление тази история не е за " Патиланско царство" и ако беше , тогава щях вместо отрова, да направя как нехранимаикото пуска козите и те опасват градината. Обстановката тук е различна и няма нищо смешно и забаво в епохата, в която хората изчезваха безследно за това че са казали една дума срещу Партията.

    Колкото до козите, нямам представа за какво са ги използвали в деревен вавилон. Това , коеот знам е че червените мародери са изтровили животните на моя дядо за наказание , че не иска да влиза в ТКЗС-то. Тои последен влиза в колхоза и то след голям побои, след които изгубва едното си око.

    Иначе аз съм живял на село и знам какво козите предтавляват. Дали могат да усетят отрова не знам, само знам че са истински дяволи. Имахме една коза, се казваше Белушка и тя беше тартора на козите. където побегне, всичките след нея. Пътят за гората минаваше между 2 блока, посети с царевица. Тая коза ти казвам като ми побегне в царевицата, не в края покраи пътя , а в средата на блока чак тича.
    По цял ден бягах след тях и секунда не можех да седна. Обаче когато се смрачи, тая ми Белушка първа тича до мене. И всичките ме следват по пътя до къщи...Иначе козите са много икономични и зимъс могат дори на на клечки, трева и сухи листа да карат... Сякахме бъз лятото и зимяс го давахме на козите...
    Така че от моя опит знам че козите за живи дяволи и ако могат да усетят отрова, не се и учудвам...

    Мога и да изменя разказа и да направя че дядото има само овци. Пък и овци са по-кротки и по- лесно се гледат от старите...
  • искам да направя няколко уточнения:

    1. Относно отмъщението.

    " И не виждам нищо хубаво в отмъщението, та да му се отдава почит и уважение, достойно за написването на цял разказ"

    Всеки знае от Библията как Каен убива своия брат Абел, заради това че баща му Адам го обичал повече от него. Ще си позволя един цитат тук:
    Images of Good and Evil, by Martin Buber, investigates the origins of good and evil in the Bible. He points out that the conflict between good and evil experienced by the first humans in the cosmogonic myths parallels the battle between these opposing forces which exists in our souls today. Buber investigates the story of Kain and Abel, the first humans born into a world cognizant of good and evil, in order to draw conclusions about the nature of these abstract concepts. Buber says that Kain kills Abel because the turmoil and indecision in his soul cause him to lash out at his brother. Thus, the author theorizes that evil is bred from indecision while good results from pure direction. Buber’s main point is that Kain fails to realize that he must channel his evil urge and unite it with the good in order to serve G-d with his whole heart. "

    Така че темата за доброто и злото е още засята в Библията, не виждам какво ново аз добавям.

    Освен това много съвременни писатели засягат тази тема. Един от наи-голямите френски писатели- Александър Дюма, използва тази тема в много от своите произведения. Нека да вземем например " Граф Монте Кристо", дори наскоро беше открит неиздаден роман на Дюма, в които отмъщението има централна водеща роля.

    Та ако аз съм посветил един разказ на отмъщение и някои не му харесва, нека не чете. Класиците пишат цели поредици, не само един разказ посветени на тази тема.

    2. Аз не съм отмъстителен, макар и разказите ми да взучат понякога мрачни и потресаващи. Израстнал съм без баща от 2 годишна възраст и ако не съм прощавал, не бих стигнал до никъде.

    3. Относно отровата.

    Господин Пенк Пенков, мога ли да Ви пипитам какъв специалист сте по отровите. Въобще отворили сте в живота си учевник по химия?
    Ще си позволя да направя този цитат от моя учебник по органична химия, които е на англииски. Брошне, фооте, 3 издание ИБСН 0-03-0334497-7

    Нямам да цитирам на англииски, защото знам че не всеки може да чете англлиски, затова ще направя кратък превод:

    Ноанама и Ембра племена в джунглите на Западна Колумбия използват отровни стрели повече от хилядолетие. Една жаба от вида phykkolobates има достатъчна отрова за 20 стрели. наи-отровната от тези видове е plyllobates terrible, достатъчно само да потъркаш стрелата, за да стане отровна... и т.н.
    Batachotoxin е една от наи-смъртоносите отрови, някога отрити. Достатъчно е доза от 200 макрограма( един макрограм е равен на една милиона част от грама!) за да предизвика сърдечна атака в човек.

    Няма да се обръщам в подрбности нито как деиства нито пък за други смъртоносни отрови. И ако някои си мислят че е нямало смъртоносни отрови в България, нека си помислят за писателя марков, които беше убит с отровна съчма от прословутия български чадър...

    Нямам напротив за критика ако е справедлива. Но когато някои критикува е добре да си направи домашното първо.
    Много е лесно да се строят пясъчни кули, но те дълго те стоят...
  • Съгласна съм, че отмъщението не е хубаво. Но със сигурност този раказ показва животинската, направо вълча природа на хората. И напълно съм съгласна, че тези низки чувства трябва да бъдат показвани и описвани. Разказите ти са пропити с толкова тъга. Казах ти, че ме натъжават много, но в живота такива неща си се случват най-безцеремонно, за да ни докажат, че не сме по-висши с нищо от животните. Хората доста са се "овълчили", "остуденили" и куп други определения мога да дам, но няма нужда. Просто трябва да се огледаш около себе си и ако досега не си го направил... Ехо... има още някой в този свят, не само ти, не живееш само за себе си...
    Едва ли някой ще ми обърне внимание на романтичните глупости...

    Иначе... много ми хареса разказът, макар и тъжен...
    Поздрав най-сърдечен!
  • Малко невероятно ми звучи тоя разказ. С някакво си шише да отровиш цял кладенец така, че няколко капки да убият пиле? Несериозно... Малко е неправдоподобен. И не виждам нищо хубаво в отмъщението, та да му се отдава почит и уважение, достойно за написването на цял разказ... Това не е здраво чувство.
Предложения
: ??:??