Падението на една душа...

... или как се става актриса

Благодаря ви. Благодаря, че останахте… дори и за още миг.

            Знаете ли, аз съм много самотна. Винаги съм била. Винаги… но го и все още прикривам. ”Усмихни се, когато ти се плаче” – аз се усмихвам и когато ми се крещи, и когато мразя. Усмихвам се… винаги се усмихвам, а боли. Боли от усмивките насила. Устната си разцепих от усмивки. Но знаеш ли, аз сама съм си виновна. Един живот имам и един живот си опропастих… и всичко, за да бъда днес тук. Знаеш ли, не съжалявам – колкото и изтъркано да звучи, не съжалявам. Не съжалявам за нито една тъмна нощ, през която безмълвно ридаех и си повтарях “някой ден”. Не съжалявам за нищо, освен че не бях аз. През всички години, аз винаги бях друга – различни роли, но никога и себе си. Сега е късно. Твърде късно или… не. Може би аз нямам желание да бъда себе си. Винаги е по-лесно да си някой друг, и ти го знаеш – и ти винаги си друг, нали?

            Не се обичам. Не се мразя, но не се и обичам. Знаеш ли защо? Защото аз цял живот съм просто една смотанячка. Нищо си нямам. Нищо. Нищо. Нищо. Запомни тази дума, защото, вярвай ми, почти всеки се чувства така. Не го признава, но и не отрича. Не се обичам, защото позволих на много хора да смятат, че съм некадърна. Леле, колко грешаха... Исках да им го изкрещя, но не можех. Думите си оставаха на кълбо свити в гърлото ми. А как исках… как исках да изкрещя: Хей, свят – аз съм тук и съм готова за теб. Аз ще постигна много. Много. Много… и някой ден ще се върна и ще попитам всички онези, какво направиха те?

            Болни мечти. Ужасно болни мечти, но много искам да се докажа на света. По дяволите – искам да стърча. Искам да бъда от стърчащите хора – тези, които не се страхуват…; на които не им пука и всички ги гледат с уважение, защото са постигнали нещо. Искам да стърча, защото знам… че само тогава аз ще бъда себе си. Тогава ще кажа всичко, което мисля и което чувствам. И знаеш ли, всеки ще може да говори каквото си иска за мен, но аз няма да се интересувам, защото ще стърча. Ей това искам – да бъда някоя. Да обичам. Да се смея и да се усмихвам. Да бъда себе си.

            Кога? Кога? Кога? Кога ще се случи всичко това? Кога ще спра да се чувствам като наркоманка, не можеща да живее без едната доза? Кога ще се науча да летя… и да плувам?

            Ти можеш ли да ми отговориш на тези въпроси? Кой си ти и какво си постигнал досега? Ти летиш ли с вятъра или пълзиш като червей? Кой си ти…?

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ… НЯКОГА