14 nov 2008, 16:39

Парче олово 

  Prosa » Relatos
1447 0 2
3 мин за четене
Някъде в Ирак. Омиротворителна база на НАТО. Два часа и тридесет минути сутринта.
Млад войник обхожда за пореден път външните стени на крепостта. Висок, здрав, изправен, смело крачещ, стиснал силно своето оръжие „АК – 47”, като държи палеца на дясната си ръка върху предпазителя, а с лявата стиска коравата „ложа”, той е наперен и пълен със живот. Очите му пламтят и също така прозират навлажнени от безсъние, от ноздрите му излиза бавно пара, издига се и изчезва в мрака.

Всичко тук е толкова тихо, най-вече през нощта. Небето над пустинята е обсипано със звезди и духа лек, променящ посоката си, вятър. Като че ли навява мириса на Варненския нощен бриз... Не! – това е сухият вятър, който не жали ни дърво, ни камък, ни човек. Той просто си духа неспирно сякаш се надпреварва с пустинните песъчинки, които повдигнати от него, се блъскат в лицето ти, а понякога побеснява и предизвиква също гнева на безбройния пясък, и двете в едно слети унищожават всичко по пътя си. Случва се този техен бяс да открива тайни, заровени от преди векове, за да погребе нови.

И все пак напомня за българските омайни есенни нощи, дори тишината подхвърля стари, отдавана забравени, заглушени гласове от миналото, те ти се струват толкова реални, че воиникът вече за шести път крещи в нищетата:

 - Стой! - ще стрелям!

Ала никой не му отговаря, нито пък се появява някой.

Често мракът си прави шеги, като създава сенки и ги хвърля срещу теб и те задъхани от бяг, нейде от пустинята, се блъскат в теб и разпръскават призрачните си трупове на хиляди парчета, или пък се прокрадват зад гърба ти, бързащи да се скрият от наближаващия светъл час.

Може би това не са просто въображаеми сенки, а душите, за които местните разправят приказки. „Там... недей ходи по тъмно... там ходят ония, които не ходят с нас!” – казваше един беззъб старец преди да го разкъса граната, хвърлена от поредния бунтовник. Горкият „Красавец” (така му викахме всички, защото никой от нас не му знаеше името, а и приличаше много на главния герой от филма „Джони Красавеца”), гранатата разхвърли месата му навсякъде около лагера и въпреки това той живя още няколко секунди, достатъчни да успее да види в ръцете си собствените си черва.

Преди една-две нощи войникът видя „Красавеца”... отново! Той стоеше на десетина метра от него и му се усмихваше с напуканите си кървави устни и му сочеше към черния хоризонт с едната си ръка, а с другата подържаше карантията си, която се влачеше по земята. Нищо не казваше. Сочеше и се усмихваше с кървави уста. Сякаш викаше:

 - Там... ела да идем там... да видиш тез, дето не ходят с вас...

Така и не разбра дали това бе наяве или беше заспал неусетно на пост.

-  Вятърът се усили – помисли си младият войник.

После усети остра болка в гърдите, а в устата му изплуваха кървави парцали – давеше се в собствената си кръв. Сгромоляса се на земята. Улучен бе от вражески снайперист в гърба.

Гърчейки се в почервенелия пясък, бръкна в джоба си и започна да търси нещо, а ето че напипа някаква хартийка. Извади една снимка, вероятно на любимата си, и я сложи пред очите си, но бе вече късно, очите му се напълниха с кръв и той вече нищо не виждаше. Отпусна се и зарови глава в пясъка. Щяха да открият трупа му чак на сутринта… вкочанен и окървавен, блед, с широко отворени, взиращи се очи и уста, пълна с кръв и пясък, а снимката... вятърът вече я отвея незнайно къде...

Вятърът не се бе променил, той просто си духаше.

© Слави Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Въздействаща, да!
    "там ходят ония, които не ходят с нас!"
    И аз като azura_luna настръхнах.
  • Настръхнах...
    Често мракът си прави шеги, като създава сенки и ги хвърля срещу теб...Браво!
Propuestas
: ??:??