Някъде в Ирак. Омиротворителна база на НАТО. Два часа и тридесет минути сутринта.
Млад войник обхожда за пореден път външните стени на крепостта. Висок, здрав, изправен, смело крачещ, стиснал силно своето оръжие „АК – 47”, като държи палеца на дясната си ръка върху предпазителя, а с лявата стиска коравата „ложа”, той е наперен и пълен със живот. Очите му пламтят и също така прозират навлажнени от безсъние, от ноздрите му излиза бавно пара, издига се и изчезва в мрака.
Всичко тук е толкова тихо, най-вече през нощта. Небето над пустинята е обсипано със звезди и духа лек, променящ посоката си, вятър. Като че ли навява мириса на Варненския нощен бриз... Не! – това е сухият вятър, който не жали ни дърво, ни камък, ни човек. Той просто си духа неспирно сякаш се надпреварва с пустинните песъчинки, които повдигнати от него, се блъскат в лицето ти, а понякога побеснява и предизвиква също гнева на безбройния пясък, и двете в едно слети унищожават всичко по пътя си. Случва се този техен бяс да от ...