14.11.2008 г., 16:39 ч.

Парче олово 

  Проза » Разкази
1533 0 2
3 мин за четене
Някъде в Ирак. Омиротворителна база на НАТО. Два часа и тридесет минути сутринта.
Млад войник обхожда за пореден път външните стени на крепостта. Висок, здрав, изправен, смело крачещ, стиснал силно своето оръжие „АК – 47”, като държи палеца на дясната си ръка върху предпазителя, а с лявата стиска коравата „ложа”, той е наперен и пълен със живот. Очите му пламтят и също така прозират навлажнени от безсъние, от ноздрите му излиза бавно пара, издига се и изчезва в мрака.
Всичко тук е толкова тихо, най-вече през нощта. Небето над пустинята е обсипано със звезди и духа лек, променящ посоката си, вятър. Като че ли навява мириса на Варненския нощен бриз... Не! – това е сухият вятър, който не жали ни дърво, ни камък, ни човек. Той просто си духа неспирно сякаш се надпреварва с пустинните песъчинки, които повдигнати от него, се блъскат в лицето ти, а понякога побеснява и предизвиква също гнева на безбройния пясък, и двете в едно слети унищожават всичко по пътя си. Случва се този техен бяс да от ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Слави Всички права запазени

Предложения
: ??:??