Виното искреше в очите му и камбанките звънтяха. Този медок разпалваше и моето въображение. През грамади от кости, с големи и малки бъчви между тях, бяхме стигнали до най-дълбоките недра на тези катакомби.

                                                                   Едгар Алън По, „Бъчвата с амонтилядо“

 

  „Приятна разходка!“, гласеше олющената табела край почти невидимия път в гората, но буквите „р“ и „т“ в думата „приятна“ бяха изтрити и се получаваше „Пияна разходка!“.

  Не беше нито приятна, нито пияна. На Страхил му се искаше да е поне второто, но нямаше как – той беше зад волана. Виж, хлапетата му си бяха устроили пикник на задната седалка и истински се забавляваха. Захапали огромните шоколадови кроасани в лъскави опаковки и смучещи жадно и шумно сокчетата с разноцветни сламки, сякаш се надпреварваха кой по-ужасяващ звук да издаде и се заливаха от смях.

  Евдокия на предната седалка, хванала пластмасовото ветрило, купено от пазара в Мадара, вкопчила се в него като в спасителен пояс, си вееше отчаяно, а отзад на тънката ù, копринена блуза се очертаваше потно петно, което постепенно се разширяваше. За миг на Страхил се стори, че цветът му от тъмнорозов стана ален, а главата на жена му се килна като отсечена. Той присви уморено очи и се втренчи пак в пътя. Какво ли не му се привижда на човек след няколкочасово обикаляне на едно и също място сред нагорещените като фурна ниски,  плешиви хълмове, редките гори и храсти с бледи, прашни сенки край не особено поддържаните второстепенни пътища на Централния Североизток? И как успяха така да се оплетат из местата, които са му толкова добре познати, че и насън да го бутнеш, може да ти изброи всяка бърчинка, всеки пън и всеки завой по пътя? Та той е роден тук, детството му мина из широките, едно- и двуетажни улици на Каспичан и из горите наоколо! Вярно, не е идвал от години, столицата му отнема цялото време, а през отпуските предпочитат да почиват на морския бряг или в чужбина, но все пак беше съзнателен младеж, когато напусна родното си място, не може да е забравил всичко!

  Идеята да прекарат това лято няколко дни в местността Кирека край Каспичан беше на децата.

  – Как е правилно да се напише – Кирека или Кирика? – попита преди две седмици осемгодишната Лидия, докато се ровеше, както обикновено, из интернет. Тя вечно измъкваше разни загадки, потънали Атлантиди и потиснати, неприятно смъдящи под лъжичката мъгляви спомени – техни, защото все още нямаше свои.

  „Нашата вехтошарка обикаля из подсъзнанията ни и изважда на бял свят чудовищата, които искаме да забравим“, помисли си тогава унило Страхил. „Но все някога трябва да се изправим срещу тях лице в лице, за да можем да ги преодолеем и да продължим.“

  – Не знам! – отговори честно той, защото беше наясно, че щерка му вундеркинд не признава друга родителска политика, освен честността. – По-скоро е Кирика, ако идва от Свети Кирик. Той е бил син на Света Юлита и заедно са загинали мъченически. Имало е манастир с това име близо до Каспичан. Там са и некрополът на монасите исихасти и тамплиерското гробище с огромните наклонени кръстове. Но всички, кой знае защо, наричат мястото Кирека. В пионерския лагер съм ходил няколко поредни години. Сега там се провежда събор – „Кирека пее и танцува“ или нещо подобно.

  – Никога не съм била в Каспичан – каза Лидия и започна да пише в Гугъл.

  – Аз пък искам да отида на пионерски лагер, сигурно е много яко! – намеси се четиринайсетгодишният му син – едро, неочаквано подвижно момче с ниско подстригана лятна коса и неопределени сезонни интереси.

  – Яко е – да спиш с още двайсетина души в стая с железни кревати и стари дюшеци, с външна тоалетна и баня, да ставаш сутрин рано след звука на тръбата, да се подреждаш на плаца и да слушаш лозунги, а после да правиш задължителна физзарядка – усмихна се баща му. – И да ти спретнат „мамба“ някоя нощ, както си спиш тихо и кротко.

  – „Мамба“ значи да те обърнат с дюшека и да те изсипят на пружината – каза важно Лидия. – Гледала съм клипчета. А на Кирека няма стаи с по двайсет легла, не го слушай! Бунгалата са за най-много четирима души. И има скара и сладолед!

  На екрана се появиха спретнати бунгала, разноцветни навеси с автентични стоки – плетени сандали, терлици, колани, калпаци, дървени играчки – и обширна затревена площ, с купчина цепеници в средата, обградена с наредени в кръг камъни.   

  – След всеки лагер се връщах с въшки и страхова невроза. Там ми се появи и първата младежка пъпка – на брадичката. Огромна, червена, с бял връх – пълна с гной. Не смеех да я пипна, нито да я изстискам. После години наред съучениците ми викаха Страхил Пъпката – каза колебливо бившият пионер, понастоящем управител на солидна софтуерна компания.  

  Децата усетиха, че това е последно усилие за съпротива от негова страна и станаха настъпателни.

  – Това е, защото си стар! – каза съкрушително Лидия. – Бил си там в праисторически времена. Оженил си се на четиридесет и пет, а мама е с двайсет години по-млада от теб. Имаш коремче и посивяла коса и не обичаш да ходиш по планините, нито на фитнес като нея. Все искаш да спим в хотели с басейни и спа. И не се печеш на плажа, ами пак работиш от стаята си. Пари, пари! Само за това мислиш!

  Сега дъщеря му звучеше досущ като Евдокия и на Страхил му стана чоглаво. Прави всичко за тях, а тая буболечка го укорява! Няма обаче нищо против супермодерните си играчки и лаптопите, смартфоните с кристали Сваровски и марковите роклички от чужбина. Второ преработено издание на майка си!

  – Ще има и диджей! – довърши го морално синът му. – Ще можеш да танцуваш с мама, както когато сте се запознали на онова парти, организирано в клона на банката ù. Ако вече не си забравил как се танцува!

  Забравил! Та той беше някога републикански шампион за младежи по стандартни танци. Как се забравя такова нещо! Ще им покаже той на тях!

 

  Мадарският конник разочарова Йоан, а Лидия направи куп снимки на полуизронените надписи и се кълнеше, че ще ги разшифрова. Това не беше невъзможно – скъпата му дъщеря на девет месеца изрече първата си дума и тя не беше „мама“ или „тати“, а „кредит!“ – с чисто и звънко „р“, без дори да се запъне!  На година и половина вече говореше с цели изречения, а на три години сричаше табелите по улиците и се опитваше да пише с маркер по асфалта. Седна на компютъра на три години и повече не стана оттам. Ходеше на английска детска градина. Ева говореше на гръцки с нея и с Йоан, а летата прекарваха при родителите ù в Атина. Брат ù не беше толкова способен и дълго заваляше думите и на двата езика. На пет години Лидия сложи очила, а сега искаше цветни контактни лещи, но все още не се решаваха да ù позволят. Баща ù, с компютърно образование, нямаше никакво предубеждение относно използването на технологиите и децата имаха неограничен достъп до всички джаджи, с които беше препълнен луксозният им дом, но що се отнася до телата им, там налагаха все още ограничения – никакви обеци, пиърсинги, боядисани коси или татуировки! Това – за жалост на Йоан, който беше доста екстравагантен в изразяването на индивидуалността си. Поне в прическите нямаше табута, сменяше по три стила на година. Сега, естествено, беше на тема „война“ и не сваляше маскировъчните дрехи. Беше поискал и пижама в маскировъчен цвят, но трябваше да се задоволи само с тениска с огромна буква Z отпред и украинското знаме на гърба с надпис: „Спасете Украйна, спрете войната!“, след което в училище му излезе прякор „Зомби гъркът“.

  Страхил си беше наше момче каспичанче и сякаш малко се срамуваше от този факт, въпреки високото положение, което заемаше в компанията си. Може би затова още не беше показал на най-близките си хора мястото, където беше израсъл.

  – Няма кой знае какво да се види там! – измърморваше той всеки път, когато Ева повдигнеше въпроса.

  На възражението ù, че е роден на няколко десетки километра от първите две столици на България и от платото с известния Мадарски конник, Страхил навъсено отговаряше:

  – Само камънаци са останали! И от конника нищо не личи. Защо ти е да гледаш в България гръцки надписи, имате си ги и у вас достатъчно!

  Ева нацупено отговаряше, че неговото „у нас“ вече е и нейно, защото си го е избрала и е нормално да проявява интерес към родината на съпруга си и историята ù.

  – Няма при кого да отидем – родителите ми починаха, братя и сестри нямам, други роднини в Каспичан – също. Приятелите ми от детството са разпилени по цял свят. Ще умрем от скука там.

  – Ами то и вкъщи не е кой знае какво веселие! Всички денонощно – залепени за компютрите. Поне да скучаем сред камънаците, полезно е за фигурата – отбелязваше философски Ева.

  Страхил само шумно изсумтяваше и с това дискусията приключваше.

 

  Тръгнаха от Мадара по обяд и това беше грешка, защото денят беше горещ и сух още от сутринта. Но Лидия трябваше непременно да се изкачи и до крепостта на платото, за да усетела „атмосферата“. Ева я подкрепи, защото щяха да вървят пеша нагоре, а Йоан нямаше нищо против и Страхил остана малцинство.

  Когато се настаниха в пикапа, вече сериозно припичаше. Натрупаха в каросерията на колата де каквато храна успяха да намерят, Ева бутна в ръцете на децата вездесъщите кроасани и потеглиха.

  Трябваше да са в местността след не повече от двайсетина минути, но минаха няколко часа и още не бяха пристигнали.

  – „До Кирека води асфалтов път“ – прочете назидателно Лидия поредната мъдрост от телефона си, докато се друсаха по коловоза, който приличаше на всичко друго – на сечище, траншея, случайно утъпкано пространство с изгоряла, полегнала трева – но не и на асфалтов път. По едно време дори излязоха на древен римски път, който, въпреки явната си хилядолетна възраст, беше в много добро състояние.

  – И кога ще си сложиш джипиес, татко?

  – Не са много от полза тия измишльотини! – измърмори Страхил, който въпреки професията си, имаше странно негативно отношение към пътната навигация.

  – За трети път минаваме покрай Калугерица – каза с пълна уста Йоан и избълва фонтан от трохи. – Излязохме оттам преди половин час.

  – Преди каптажа трябваше да свием надясно – каза Лидия, втренчена в телефона си. – Така правим кръг. Излязохме от долната страна и тръгнахме на югозапад, но пропуснахме разклона при каптажа и вместо да продължим на изток, се върнахме на пътя за Мадара. Минахме вече оттук. Два пъти.

  – Знам! – измърмори Страхил. – Сега не трябва да изпуснем разклона, за да не се окажем в хотела, вместо в пионерския лагер. Гледайте за табели!

  – Тук няма табели. Как е възможно? – учуди се Ева.

  – Трябва да има! На всеки разклон и завой. Пълно беше с табели. Не знам къде са ги дянали.

  Историята започна да прилича на фарс, преди още да е започнала. Най-после излязоха на нещо, подобно на асфалт – избелял, напукан, с изръфани краища и доста тесен, но все пак – асфалт.

  – Табела! – извика тържествуващо Йоан. – Разбрах – трябва да гледаме дърветата, а не пътя. Там са табелите.

  – Аз виждам пейка под ей онова дърво! – зарадва се Лидия. – Това трябва да е „Кът за отдих“ – заби тя нос отново в телефона. – Мислех, че кът е нещо като къща!

  – Не, кътът за отдих е беседката ей там! А на другото дърво има цели три табели.

  – Е, нямаше, нямаше, сега пък цели три!

  – „Римски път“, „Скален феномен Подводницата“, „Голяма и малка средновековни скални гробници“ – и всички сочат в една посока. Но ние дойдохме откъм римския път, не може табелата му да е в същата посока, трябва да е в обратната.

  – Някой зъл дух е объркал надписите – каза сериозно Лидия.

  – Дрън-дрън! – присмя ù се Йоан. – Сигурно е изпокрил и другите табели, за да се въртим като мухи без глави в жегата. Аз съм Зомби гъркът, бягайте змии и гущери!

  Той се наклони над сестра си, вдигна ръце и направи ужасяваща физиономия.

  – Още една табела – извика момиченцето, без да обръща внимание на подигравките му. – Татко, намали, искам да прочета!

  Табелата беше доста голяма, с по-дълъг текст, който гласеше:

 

 „Изповед на гората:

  Ти, който утоляваш жаждата си с тази бистра вода, запомни – тя е моя.

  Ти, който дишаш този ароматен въздух, запомни – той е мой.

  Ти, който се радваш на тази красота, запомни – тя е моя.

  Ти, който се наслаждаваш на песните на тези птици, запомни – те са мои.

  Аз съм първичният извор на живот, неговата сила, неговата младост…

  Без мене земята ще стане пустиня.

  Без мене ще пресъхнат бистрите ручеи.

  Без мене ще отлетят веселите птички.

  Без мене ще се отрови въздухът.

  Без мене ще изчезне красотата, затова – пази ме, обичай ме!

  Почиствай ме!“

 

  – Гората ни предупреждава – каза замислено Лидия.

  – Сигурно се е научила да пише от интернет. Както ти учиш латински – подразни я Йоан и започна шумно да отваря поредния кроасан. После спусна прозореца и небрежно изхвърли лъскавата опаковка на пътя.

  Пикапът бавно потегли.

  – Зъл дух, видях го! – изпищя внезапно Лидия. – Излезе от дървото. Заканваше ни се.

  Страхил спря колата и се обърна към дъщеря си. Тя цялата трепереше, хълцаше, от очите ù изскочиха сълзи, които се стичаха по бузите ù, а тя сякаш не ги забелязваше.

  – Какво говориш, скъпа, какъв зъл дух? – майка ù извади книжна салфетка, протегна се назад и започна да изтрива лицето на дъщеря си. Лидия постепенно се успокои.

  – Ей там беше – посочи тя към дървото с табелата. – Жена със зелено лице и рошава черна коса – приличаше на храст без листа. А роклята ù беше от бръшлян. Нямаше очи, само бели петна. Едната ù ръка беше като изсъхнал клон. А единият ù крак – изкуствен. Направен от… – момичето се запъна и погледна към брат си, който държеше шише с минерална вода – от ей такива шишета. Към десетина. Кълна се, мамо, там беше!

  – Лидка е гледала пак до късно филми на ужасите! – изхили се Йоан. – Крак от пластмасови бутилки? И аз съвсем случайно държа една от тях. Може да не ù достигат на Зелената гръндж фея. Куцаше ли?

  Не дочака отговор и хвърли почти празната бутилка на пътя.

  – Ето, сега ще има достатъчно!

  – Недей! – извика Лидия и сълзите пак потекоха от очите ù. – Там пишеше: „Почиствай ме!“ Не бива да цапаме. Ще я разсърдим!

  – Скъпа, сторило ти се е – опита се да я успокои майка ù. – Ти си изключително впечатлителна млада дама. Това, което пише на табелата, е просто поетичен призив да пазим природата. Не го е написала гората. Написал го е човек. 

  – Но тя беше сърдита! – настоя Лидия. – Защото той изхвърли опаковката. Видях я. Ще ни накаже.

  – Никой няма да ни накаже – ядоса се Страхил. – Престанете вече с тия детинщини! Не стига, дето се въртим по тия пътища с часове, ами сега и зъл дух! Защо ли въобще се поведох по акъла ви? Да бяхме отишли пак в Санторини или в Майорка! Щях да си стоя в хотела с климатика и да си свиркам, а сега трябва се боря с жеги и с комари, и пак благодарност няма!

  Изплашена от гнева му, Лидия притихна, но сълзите продължаваха да извират от тъмните ù като маслини очи и тя скришом ги бършеше.

 

   – Закъсняхте! – каза пазачът на къмпинга. – Няма свободни бунгала за четирима. Днес е съборът. Трябваше да направите предварителна резервация.

  – Решихме го спонтанно. Бяхме в Каспичан и в Мадара. В последния момент ни се прииска да се отбием и тук. От тия места съм.

  Пазачът, възрастен, побелял мъж на около 70 години, го изгледа изпитателно.

  – Не Ви познавам – измърмори той.

  – Не сте длъжен – усмихна се извинително Страхил. – Отдавна напуснах града. Живея със семейството си в София.

  – Но познавах баща Ви – Ангел Паскалев, мир на праха му. Добър човек беше. И най-добрият фаянсаджия в Каспичан. И майка Ви беше чудесна жена. Всички дрехи на майка ми ми и сестра ми тя ги шиеше. Не искаха и да погледнат купешко. Добри времена бяха, да. Не като днес! Имаме едно бунгало с две легла, току-що се освободи. И две места в едно четириместно. Там може да настаните децата си. Другите две деца са момче и момиче – близнаци на 12 години, на едно семейство от Пловдив. Ако не искате, може да отидете до хотела, но не ви съветвам, купонът е тук! – усмихна се старецът и показа два реда прогнили зъби.

  Лидия изплашено хлъцна и се притисна към майка си.

  – Моля да ни извините – каза уморено Ева. – Дъщеря ни е малко нервна. Видя нещо в гората и се изплаши.

  – Така ли? – изгледа изпитателно момичето пазачът. – Какво по-точно?

  – Нищо не е видяла – сопна се Страхил. – В следобедната мараня какви ли неща не се привиждат! Изморени сме и искаме да си починем. Няма повече да ходим никъде.

  – Искам да спя при мама! – заинати се Лидия.

  – Не може. Стига с тези глезотии! В съседни бунгала сме. Брат ти ще е с теб.

  – Аз ще се погрижа за те-е-е-б – зави ужасяващо Йоан и вдигна ръце.

  – Татко! – извика възмутено Лидия. – Кажи му да не ме плаши повече!

  – Не плаши сестра си! Отговаряш за нея, чу ли? – каза строго бащата.

  – Добре де! – примири се Йоан. – Аз какво съм виновен, че е пъзла!

  Страхил взе ключовете и тръгнаха към бунгалата. Старецът дълго гледа след тях.

 

  Надвечер, когато нестинарските танци бяха свършили и започна дискотеката, Страхил и Ева останаха да танцуват, а Лидия и Йоан тръгнаха към бунгалото. Йоан започна да рови за ключа, когато една сянка се отдели от стената и протегна ръка към момичето.

  Лидия уплашено се дръпна .

  – Не се страхувай, момиченце, аз съм – дядо Яким, пазачът. Искам да ви дам нещо. Но първо трябва да ми разкажеш какво точно видя.

  Момичето му обясни с няколко думи. После се поколеба за миг и гласът ù трепна:

  – Аз не им казах всичко. Йоан ми се присмива… Там имаше още нещо. Жената държеше връв и на нея беше завързан, като с каишка, един паяк. Огромен, жълт, с дълги зъби. Мърдаше ги и от тях капеше зелена, съскаща пяна. Той искаше да ме изяде!

  Йоан най-после намери ключа и дръпна сестра си за ръката.

  – Хайде, стига с тия измишльотини, пак ще сънуваш кошмари! Сестра ми има доста развинтено въображение – обърна се той към стареца. – Веднъж твърдеше, че учителят ни по история е Лошият вълк, защото го видяла, цял покрит с брашно, на двора. А той имал среща с продавачката от супермаркета и се опитал да направи бухти за вечеря, но нищо не излязло. После Лидия цяла седмица зяпаше обувките му – чакаше да се превърнат във вълчи лапи, за да го разобличи.

  – Във всяка приказка има и частица истина – каза меко старецът. – Аз ù вярвам, че е видяла нещо. Нараняваме природата и тя ни отвръща по свой начин. Видяхте колко шумно беше тук цял ден и все още е. А преди по тия места са живели монаси исихасти, които са спазвали обет за мълчание. Лагерът е построен върху едно от гробищата им. Хората, които идват тук, не само замърсяват с боклуци гората, но и оскверняват паметта на тези свети отшелници. Танцуват и пеят върху гробовете им, а това е светотатство!

  – Но Вие също работите тук. Значи помагате на хората да оскверняват мястото.

  – Опитвам се да сведа щетите до минимум, но не винаги успявам – каза тъжно дядо Яким. – Моля ги да не цапат, чистя след тях, но съм вече стар и не смогвам. Дерето е пълно с отпадъци, на които ще са необходими стотици години, за да се разградят. Вижте, не искам да ви плаша, но това, което е видяло момичето, не е случайно. Има легенда за девойката Дивяна, чийто дух обитава гората край Кирека. Тя живяла по времето на цар Борис-Михаил, покръстител на българите. Била влюбена в един смел воин – юнака Храбро. Но той след покръстването се замонашил заедно с царя, а тя от отчаяние се хвърлила в един кладенец и се удавила. Заради греха, който сторила като отнела живота си, била осъдена да не намери покой в отвъдното, ами да обитава това място и да стане негов пазител. Ако някой извършел нещо, с което застрашавал гората или покоя на монасите, бил незабавно наказван от Дивяна или от ужасяващото чудовище, което било на нейно подчинение – гигантски отровен паяк, наречен Костолом, защото омотавал провинилите се в паяжината си и трошал костите им. Когато преди около половин век решили да изсекат гората за дървесина, странни неща започнали да се случват с дърварите: изчезвали, а после ги намирали в гората – задушени и с изпочупени крайници. А малко преди промените в пионерския лагер няколко деца решили да пренощуват в скалната гробница и на сутринта се върнали, но били като полудели – разказвали за странни светлини, страховити чудовища и излизащи от гробовете мъртъвци. Нито едно от тях не се възстановило напълно. Прекарали остатъка от живота си по болници и психиатрии. Наскоро пък иманяри оскверниха гробницата в скалите.

  Йоан започна да се прозява и побутна сестра си, която слушаше настръхнала.

  – Всичко това е много интересно, но на Лидия ù е време да си ляга! Татко е бил няколко пъти в тоя лагер и не е разказвал нищо подобно. Не би ни довел тук, ако мислеше, че е опасно – каза момчето и понечи да отвори вратата.

  – Баща ти замина оттук няколко години преди това и не се е връщал оттогава. Не знае нищо за тези събития, те се пазеха в тайна тогава. Моля ви! Дори и да не вярвате, вземете поне тези венци! Те са изплетени от клонки глог и от стръкове вратига – ще държат злото настрана от вас.

  Лидия взе венците, а Йоан набързо пожела лека нощ и двамата влязоха в бунгалото.

 

  Вътре беше тъмно. Момчето зашари по стената, но все не намираше електрическия ключ. Внезапно откъм прозореца блесна светлина и на фона ù се появи ужасяващо лице. Видението изръмжа и зави страховито.

  Лидия започва да пищи и слепешком затърси изхода. Йоан най-после намери ключа и ярката светлина на електрическата крушка огря бунгалото.

  На леглото до прозореца, завито с чаршаф, седеше слабо, чорлаво момче. Държеше под брадичката си включено фенерче, от чиято светлина лицето му изглеждаше нереално и страшно. То се засмя, отметна чаршафа и хвърли фенерчето на шкафчето.

  На другото легло се беше настанило високо, кестеняво момиче, облечено в спортен екип, което също се смееше.

  – У-у-у! – завика момчето, стана от леглото, все още наметнато с чаршафа, и закръжи около двамата, разперило ръце като самолет. – Аз съм ужасното чудовище Костолом, сега ще ви омотая в паяжината си и ще ви изпочупя костите-е-е. У-у-у!

  – Всичко е наред, Лидия! – каза намръщено Йоан. – Леглата им са до прозореца, чули са историята на дядо Яким.

  – Стига сте плашили сестра ми! – сопна се той на двамата близнаци. – Тя е малка и вярва на всичко.

  – Аз съм Ния, а този палячо е брат ми Асен – каза момичето, продължавайки да се усмихва. – Извинете ни за спектакъла. Не можахме да се сдържим.

  – Тоя дядо ми изглежда абсолютно куку – възкликна Асен. – Какви само ги наприказва!

  – Просто преразказва стари легенди. Преди да дойдем, прочетох за някакви светлини, които се появявали в гората над Голямата гробница. Някои мислят, че са извънземни.

  – Но за жената със зеленото лице нищо не пише – възрази тихо Лидия.

  – Била си преуморена и изнервена и си получила халюцинация – каза уверено близнакът. – И сега какво? На мен не ми се спи още, а на вас?

  – Лидия трябва да си ляга – каза неуверено Йоан.

  – Вие, ако искате, си лягайте, ние смятаме да се разходим малко.

  – Къде ще се разхождате посред нощ?

  – Смятаме да отидем до старата гробница и да видим наистина ли има светлини там и от какво са. Идвате ли с нас?

  Йоан се поколеба и погледна към Лидия.

  – Не – каза тя. – Там е чудовището.

  Йоан изсумтя.

  – Ще ни накажат! – извика момичето със сълзи на очи. – Теб ще те накажат, защото не си ме пазил!

  – Аз пак ще те пазя! – каза умолително момчето. – Не е далече. През цялото време ще виждаме и ще чуваме веселбата.

  – Ще се загубим! – заинати се Лидия.

  – Няма! – възрази Ния. – Ние знаем пътя. Вече бяхме там днес. Но през нощта е по-интересно. Но ако ви е страх…

  Тя погледна предизвикателно към Йоан.

  – Не ни е страх! – засегна се момчето. Какво си мисли тази пловдивчанка, той е най-голям в групата, няма да допусне някой да го нарича страхливец. – Тръгваме! – отсече решително той и се обърна към Лидия. – Имаме телефони, винаги може да се обадим. А ако толкова те е страх, остани! Но да не си казала и дума на мама и татко! Няма да ти простя цял живот!

  – Аз сама не оставам тук за нищо на света! – каза Лидия, взе единия венец и го сложи на главата си, а другия протегна към брат си. – Сложи си поне венеца, моля те!

  – У-у-у! – изви пак глас Асен и закръжи около тях. После излезе от стаята след сестра си, която вече беше навън.

  Йоан нахлупи ядосано венеца и го последва. Лидия тръгна унило след тях.

  Скоро светлината от събора долу избледня и вече не се чуваше гласът на диджея, нито гръмката музика. Рядката гора се сгъсти към подножието на скалите и пътеката стана  труднопроходима. Първа вървеше Ния и си светеше с фенерчето, а останалите бяха включили телефоните си. Подминаха огромното образувание с форма на подводница, кацнало на една издатина, и продължиха мълчаливо нагоре.

  Почти бяха стигнали скалите, когато видяха сиянието. Срещу тях се очертаваше  входът на гробницата – правоъгълник с размери три на два метра. Но светлината не идваше оттам, а от два отвора, разположени над една открита ниша малко по-надолу по пътеката – така наречената Малка гробница.

  – Приличат на светещи очи – прошепна Ния и в гласа ù се прокрадна учудване.

  – Ще влезем ли вътре? – попита боязливо Асен.

  – Разбира се! – каза уверено близначката. – Това вероятно са някакви насекоми, подобни на светулките или гниещо дърво. Всичко си има рационално обяснение.

  Помещението беше тясно, с две гробни легла, издълбани в скалата едно срещу друго, с улеи за изтичане на някаква течност. Отвън навсякъде беше копано и на бледата светлина от двата отвора и на фенерчето се виждаха множество разпилени кости, разхвърляни скални късове и купчинки пръст.

  Кости имаше и нагоре, и надолу по пътеката, в подножието на скалите и на малката открита полянка пред гробницата. Горе се виждаха множество тъмни отвори, прилични на малки пещери.

  Ния плъзна лъч по скалата:

  – Това са килиите на монасите исихасти. Вероятно повечето от костите тук са техни. Били са погребани в некропола наблизо, но иманярите са разръчкали всичко.

  – Точно така! Разръчкаха всичко – чу се глух женски глас и светлината от телефоните угасна, както и фенерчето на Ния. Остана само бледото сияние от двата отвора над гробната ниша.

  – Батерията ми падна – извика Асен.

  – И моята!

  – И моята!

  – Не се надявайте на глупавите си джаджи! Щом вече сте тук, се налага да ме изслушате.

  – Но коя си ти? И защо само те чуваме, а не те виждаме?

  – Аз я виждам! – прошепна Лидия. – Това е Дивяна, жената от дървото.

  – Аз също я виждам – каза Йоан, а в гласа му имаше безкрайно учудване. – Ако това е някаква шега…

  – Не е шега! – отговори женският глас – Но засега няма да ви откривам защо само вие двамата можете да ме видите. Ако искате да излезете живи оттук, трябва да правите това, което ви кажа. Иначе Костолом ще ви ухапе и после ще ви изяде парче по парче, още докато мърдате и викате за помощ!

  – И той ли е тук? – попита Ния, а в гласа ù все още се долавяше съмнение.

  – Не е само той – каза печално Лидия. – В гробницата има един брадат мъж. Облечен е в монашески дрехи, седи в дясната урна с наведена глава и с качулка, спусната ниско над челото му, устните му се мърдат, но не излиза звук. Мисля, че се моли.

  – И ни казваш това чак сега? – възмути се Ния.

  – А щяхте ли да ми повярвате?

  – Това е Храбро – моят любим, когото Бог ми отне – каза гневно Дивяна. – А мен прокле за вечни времена, понеже не исках да живея без него. А сега той не може да намери покой заради онези иманяри. Трябва да съберете разпилените ни кости – моите и неговите, и да ги положите в гробните урни. Само така ще намерим покой и двамата. Ще ги познаете по слабото сияние, което излъчват – синкаво и червеникаво. Синкавите ще сложите отдясно, а червеникавите – отляво. Ако не успеете до изгрев слънце – ще умрете.

  След няколко часа упорит труд всички кости бяха събрани, сортирани и заровени в некропола. Лидия и Йоан отделиха от тях сините и червените и ги наредиха в урните. Когато и последната кост беше сложена на място, братът и сестрата излязоха навън при очакващите ги, смъртно изморени Ния и Асен.

  Внезапно от горния праг на гробницата се спусна с трясък огромна вертикална плоча и затвори входа. Отворите на скалата угаснаха, а пред децата се появи отново Дивяна, но сега очите ù не бяха бели, а светеха с призрачно синкаво сияние.

  – Благодаря ви, че ми върнахте очите, дечица – извика зеленоликата. – И че затворихте духа на царя и дъщеря му, благочестивата монахиня Анна, която умря тук, в манастира! Бяха ми като трън в пластмасовата пета! Но сега вече имам и крак, и ръка! Само невинни души като вас можеха да се докоснат до костите. Ха-ха-ха!

  – Но нали… замърсяването, Храбро, вечната любов… – запъна се Лидия.

  – Дреме ми за замърсяването и за вечната любов! – извика злобно Дивяна. – Монасите с праведните си души тревожеха покоя ми, а проклетите им мощи бяха навсякъде из гората ми и бодяха непрекъснато съвестта ми. Нека сега си стоят под земята, а не да ми се пречкат непрекъснато. Смятам скоро да събудя изследователска страст у някои учени, да ги подтикна да дойдат тук и да отнесат повечето кокали в музейните си сбирки, за да имам най-после спокойствие. А съборът не ми пречи, както преди – лагерът. Колкото повече жива плът за преобръщане, толкова по-добре!

  – Мислех, че в гробницата е Храбро, а не царят! – промълви Лидия.

  – Глупаво момиче! Ето го моя Храбро – тя дръпна въжето, което стискаше в ръка, и от гората излезе ужасният паяк. – Веднага, след като почина в манастира, използвах един миг на разсеяност от страна на монасите и прескочих трупа му. Аз го превърнах в Костолом и двамата сега сме щастливи! Както и вие с брат си ще бъдете щастливи.

  – Какво искаш да кажеш? – попита Йоан, а гласът му трепереше.

  – Искам да кажа, мило момче, че не случайно само ти и Лидия можете да ме видите.  Аз не съм горският дух на това място. Той беше прогонен от нас преди стотици години. Оттогава гората е моя и така ще си остане!

  Дивяна отвори ужасяващата си уста и оттам се подадоха краищата на два остри, извити зъба, а паякът опъна въжето и пристъпи към тях. След него се точеше лепкава сребриста нишка, която постепенно се уплътняваше.

  – Тя е вампир, бягайте! – викна Йоан.

  Четиримата се втурнаха надолу към лагера, но на пътеката ги пресрещнаха двама души, които тъкмо излизаха от гората.

  – Татко, слава богу! – извика Лидия. – Довел си и дядо Яким! Имате ли някакво оръжие? Там стои Зелената жена с паяка. Иска да ни убие. Знам, че няма да ми повярваш, защото не я виждаш, но аз ти казах истината. Тя съществува! Цяла нощ събирахме кости заради нея.

  – Кой ти каза, че не ти вярвам? – попита тихо Страхил, а лицето му странно започна да мени очертанията си. Очите му светнаха със зловеща червена светлина, а от устата му се подадоха краищата на два извити зъба – Аз също я видях. И знаеш ли защо?

  – Защото ти също си вампир – едва отрони Лидия и запристъпва трепереща назад.

  Зад гърба ù се чу зловещият смях на Зелената жена.

  – Много съжалявам, скъпа – каза Страхил. – Опитах се да го предотвратя, но вие с брат си бяхте толкова настойчиви! Не ми оставихте избор.

  – Къде е мама? – попита Лидия, а сърцето ù екна тревожно.

  – Умря бързо – показа щърбава усмивка дядо Яким. – При другите от събора е – трупове, омотани в паяжините на Костолом. Изпихме кръв, колкото можахме, и ето ни тук! Паяжините ще се стопят на изгрев слънце и ще останат само телата. Някои просто ще изчезнат. Ще се чудят от какво са умрели другите, но съм сигурен, че ще намерят някакво обяснение. Хората винаги така правят, когато не искат да видят истината.

  – Но, татко…

  – Превърнаха ме на един от лагерите – обясни Страхил. – Двайсет години се скитах нощем из горите на Кирека, а дните прекарвах в една от пещерите горе като жив труп. Мъчеше ме силна жажда. Хранех се с кръвта на зайци и лисици, а понякога слизах долу в Калугерица и нападах домашните животни. Случваше се да пия и от кръвта на някой заспал на къра овчар и тази храна ме опияняваше. Ако до двайсет години вампирът оцелее и не промушат трупа му с дървен кол или с остър железен предмет, той се превръща в човек от плът и кръв. Напуснах гората и заживях в града, далече от тези гори. Срещнах майка ти и се ожених за нея. Тя не знаеше нищо. Кълна се, исках да ви предпазя! Но вие така бързо растяхте, а децата на вампира могат да усещат вампири и да ги виждат в истинския им вид. Затова не се съпротивлявах много, когато поискахте да дойдем тук.

  Майка ви се оказа неразумна и несговорчива и си плати за това. Но вие сте като мен, нали? Трябва само да позволите на Костолом да ви ухапе и ще станете също вампири. Ако се съпротивлявате, ще ви убие, ще ви прескочи и пак ще стане на нашето. Нямате избор! Приятелите ви вече са мъртви, така че по-добре не се инатете!

  – Бягай! – викна Йоан и хукна надолу по пътеката.

  Дядо Яким извика нещо и венците на главите на брата и сестрата замърдаха като живи, глогът и вратигата започнаха да растат с главоломна скорост. След малко и двамата бяха здраво овързани и не можеха да помръднат.

  Костолом бавно се приближи и заби отровните си зъби във вратовете им…

 

  – Няколко години минаха от трагедията и ето че сега решиха да възобновят събора – завърши разказа си дядо Яким и изгледа групичката младежи, събрали се около нестинарския огън.

  – Разбра ли се от какво са умрели? – попита един дългокос младеж.

 – Не точно – отговори уклончиво пазачът. – Намериха в телата им някакъв токсин, който може да е причинен от ядене на развалена храна или от ухапване от екзотично насекомо. Из горите наоколо се въдят какви ли не чудовища.

  Младежите се засмяха.

  – Някои авантюристи дори се осмеляват да преспят край гробницата под скалите. Казват, че там има духове – дядо Яким погледна многозначително дългокосия младеж, прегърнал през рамото слаба девойка, облечена цялата в черно, с тежък готически грим на лицето. – Но трябва да имаш хъс и кураж, за да го направиш! Приятна вечер!

  Пазачът бавно се отдалечи и чуваше зад гърба си младежите, които се разшумяха.

  – Вие ако искате, стойте си тук! Аз ще отида! Не ме е страх – чу се висок момчешки глас

  Дядо Яким се усмихна доволно, показвайки прогнилите си зъби.

 

 

  Разказът участва в конкурса за разказ на ужасите „Хорър дизайн“ 2023, който приключи на 20 август, и не спечели нито една награда.