"Пазителят" - Част 1

Айзак се събуди от силните вибрации и тихото пищене на ръчния си компютър. Размърда се бавно  в топлите завивки на огромното си, меко легло и усети нежната козина на Бласт- огромен раиран котарак, голям почти колкото див рис  , негов домашен любимец и единствен приятел, в самотния живот на пазител. Животното също се събуди и започна да се отърква в крака му с нежно ръмжене. Мъжът го погали и потупа по гърба и стана от кревата си , като седна в неговия край и въздъхна дълбоко. После приближи компютъра на дясната си ръка към устата си и рече бързо:

• Какво става , Лейла? 

От устройството се чу топъл , приятен женски глас , който рече:

• Айзак , засякох седем неизвестни човешки същества, в леки защитни костюми и транспортна кола на входа на пещерата! Насочват се навътре към източния вход на бункера! Бластерните картечници и камерите ги следят от стените! Препоръчвам да дойдеш в контролната зала преди да установим контакт! 

• Добре! Идвам веднага! - отвърна пазителят, на изкуствения интелект на бункера си и стана от леглото. Гласът на Лейла беше единственият , който бе чувал от месеци, след изпълнението на последната си задача. Айзак стана от леглото и пое по коридора от скала и стомана към контролната зала, следван по петите от верния си котарак. Скоро се озова  пред ниска метална врата , която  се отвори с тихо свистене щом мъжът приближи до нея. Прекрачи високия праг  и  влезе в тясна,  хладна стая, в която имаше  удобно кресло от желязо и кожа , зад пулта за управление с множеството си ръчки , бутони и клавиатура, както и доста монитори и екрани на отсрещната стена. На тях видя данните и параметрите на множеството различни отделения и техника в бункера си. Всичко бе в норма, без нужда от повече внимание. Пазителят седна на големия стол и подпря брадичката си с ръка, с нарастващ интерес и любопитство. Бласт пак му се отърка , седна на земята до него и сложи глава в скута му, явно  искащ още милувки. 

• Лейла, вдигни температурата на контролната зала с пет градуса и ми покажи новодошлите на монитор три! - рече Айзак и започна да гали котката си зад ушите. В миг усети по-топъл въздух от отворите на отоплителната инсталация в малката зала и чу лекото усилване на звукът от бръмченето й. После видя как монитор три примигна няколко пъти и на него се появи образа на хората решили да влязат в пещерата , дълбоко в която се намираше бункерът му. Те бяха седем на брой, в стари , леки защитни костюми, от шлемовете на които светеха фенерчета . Новодошлите бавно си проправяха път все по-навътре към източния вход , а зад тях се движеше транспортна кола , която левитираше на две педи над скалния под. Двама от хората най-отпред  носеха бластерни пушки закачени за гърбовете на костюмите си и отвреме на време се обръщаха и помахваха на останалите да продължават по-навътре. Айзак знаеше че през двадесет метра около посетителите на пещерата му има инсталирани картечници , която можеха да ги накъсат на парчета за секунди само при една негова дума към Лейла или натискането на бутон. Сигурен бе, че и мъжете, които идваха да говорят с него също го знаят. Явно имаха проблем и задача за него , достатъчно големи за да поемат риска на тежкия път до тук и срещата си с пазител,  резултатът от която бе неизвестен. 

• Лейла , опитай да хакнеш връзката им за комуникация! Дали ще мога да чуя какво си говорят? - издаде команда той на изкуствения интелект.

Минаха няколко секунди и от говорителите на монитор три започнаха да се чуват прекъсващи , трудно доловими гласове.

“Хайде…. апред момчета! Още по-навътре е! Трябва да стиг… нем голяма метална вр..та! Още по-навътре ! Очите на че..тири! Заповедите са да не се връщаме без съгласието… на… пази…теля! “ 

Айзак усети чувство на леко вълнение и нетърпение. Бяха минали месеци от последната задача … месеци откакто бе напуснал бункера за мисия. Беше ходил на лов разбира се, но близо в планините и то само три пъти. Самотата и изолацията бяха неизменни спътници в живота на един пазител и той бе свикнал до голяма степен с тях през няколкото стотин години на такъв начин на живот. В началото всичко бе толкова различно… Учителят му и предишен  пазител и обитател на бункера  го взе при себе си, обучи го и го инжектира със серумът на “безсмъртието”. Страшно рядко и скъпо вещество, което вече не се правеше… Знанието как бе загубено! Загубено заедно със стария народ и много от тяхните мъдрост , знания и технологии… Някои бяха запазени и още се използваха, но Земята бе вече съвсем различно място от това което се описваше в легендите и малкото останали записи и информация. Сега планетата бе враждебна и опасна! Място, на което смъртта дебнеше от всеки ъгъл, всяка сянка! И тук идваше и неговата роля! Страшна сила му бе поверена , сила която имаше и своята тежка цена и отговорности! Да прави това което друг не може и не смее , да брани , бди и щом се наложи да се сражава и убива… Серумът , който му позволяваше да не старее и усилваше неговата сила , рефлекси и издръжливост отне неговата възможност да създава поколение и го обрече на един самотен, макар и вечен живот. Сигурността на бункера и задачата и тайнствеността на това да бъде пазител го обричаха на изолация, без приятели с изключението на Бласт и без… любима. 

Айзак гледаше екрана мълчаливо, потънал в мисли, докато групата си проправяше път през тъмния , пещерен коридор към източния вход , както ги бяха инструктирали. Минаха десет минути преди да се доберат до мястото и преди да застанат пред голямата , дебела метална врата на бункера. След кратко колебание единият от мъжете свали своя предпазен шлем и погледна в камерата над стоманената порта с въздишка. После рече високо:

• Пазителю! 

Айзак натисна бутон и на монитор три се появи картината от камерата над входа в която гледаше с надежда посетителят му. Той бе възрастен , над петдесет , късо и небрежно подстриган с набола брада на няколко седмици. Имаше сериозен поглед в тъмните си очи и лицето му излъчваше тревога. 

• Пазителю! - повтори той високо. - Аз съм Гроун! Ида от село Келпард край града Леан!

Мъжът в контролната зала натисна бутон отстрани на ръчният си компютър за да включи своя микрофон и отговори:

• Говори! Каква е причината за тази визита? - отвърна Айзак , като знаеше че от уредбата на стоманения вход Гроун чуваше компютърно промененият му глас. 

• Идваме с молба , Пазителю! Тази зима зачестиха нападенията от лорки!  Убиват и крадат добитък от фермите ни! Неестетвено големи групи от тях! Не успяваме да се опазим сами! Щом започнаха да разкъсват и отмъкват и наши хора … деца … Принудени сме да поискаме помощ тук! Нужна ни е помощта ти , която ни отказват от града Леан! Носим дарове… храна … пресни зелечуци от оранжериите , месо и ценности , оръжия , книги… В замяна за защита! 

Айзак веднага разбра ситуацията… Лорките бяха хищници, зверове с известен интелект, безмилостни и жестоки убийци, ненаситни за месо. Зимите ставаха все по-сурови и студени , както и съществата в околията на град Леан. От там са им отказали защита , за да не рискуват свои хора ! Защо да го правят щом знаят единствения друг избор на хората от фермите за месо и зеленчуци… Да дойдат при пазителя по тези земи…. 

• Ще ви помогна! - отвърна Айзак сериозно. - Ще ми трябва още информация! 

•  Да ,сър! Последното голямо нападение бе на главният път край Леан, на един наш конвой от транспортни коли с провизии , които пратихме към града! Ще ви оставя координатите на мястото заедно с даровете, които донесохме за вас! Искаме този кошмар да приключи на всяка цена! Не искаме повече мъртви жени и деца! 

• Разбрано! - отвърна Айзак. - Спрете всички доставки за Леан, докато не се справя с лорките и не ви известя ! Бранете се и не поемайте излишни рискове! 

• Благодарни сме… Благодарни сме! - каза трогнат мъжът и гласът му потрепери от емоция.

• Лайла отвори първата порта! - заповяда пазителят, след като изключи своя микрофон. Източният вход имаше две врати с известно разстояние между тях, достатъчно за товарната кола с провизиите. След като първата част на входа се отвори шумно Гроун заповяда на един свой другар, който натисна екрана на своя ръчен компютър и товарното транспортно средство тръгна само напред и влезе през входа, вече вътре в бункера. В миг портата се затвори светкавично и шумно. Гроун изчака може би минута отпред , но след като нищо друго не се случи , той разбра че разговорът бе приключил. Мъжът прекара пръсти през косата си и сложи обратно своя предпазен шлем, обърна се и махна на останалите да тръгват обратно. Айзак гледаше след тях през камерата , обмислящ как да процедира от тук нататък в предстоящата му мисия.