Първа глава,
Втора част
- Сигурен ли си, че това е мястото? – сприхаво рече Аерис на Карен като запаса меча на кръста си.
Той беше от онези типове, на които животът им бе преминал в преследвания и убийства; от онези, които не се интересуваха кой стои на среща им. Не признаваше статуса на този, който беше в черния му списък. Дали щеше да бъде Бог, крал, лорд или обикновен роб – не щадеше. Това бе неговата свръх-сила.
За Аерис да бъдеш милосърден и благосклонен бе най-голямата слабост, която можеше да съществува. Може би за това беше тъй жесток, и непоколебим в решенията си. Той бе висок, черноок мъж с белег на лицето. Винаги носеше на гърба си кожа от Хералия, която беше убил преди много години. Беше широкоплещест мъж, здрав като скала, който твърдо стоеше на краката си. Излъчваше сила и мощ, които те караха да настръхнеш. Дългата му кестенява коса небрежно разпиляна от вятъра, падаше тежко върху раменете му.
Той се изсмя сухо. Слезе до реката и заграби в грубите си шепи вода, сякаш отсичаше камък от скала.
С рязко движение, Аерис плисна водата върху потното си лице. Движенията му издаваха характера - рязък, твърд и безпощаден. Карен го погледна хладнокръвно, готов да го убие, но в същия този миг си спомни защо го доведе със себе си. Трябваше му този тип, неговата сила, опит и умения в това, което предстоеше.
А колкото до Карен: той беше негова противоположност.
Със стройното си младежко тяло, с гладката си смугла кожа, още не познала белезите на битките,
с деликатните си ръце и коса с цвят на изгоряла пшеница, той притежаваше изтънчеността на благородник съчетан с гъвкавия ум на придворен дипломат. Светлите му бамбукови очи излъчваха онзи блясък на вечно-търсещия дух на познанието. Той не се задоволяваше с това, което вижда и не се страхуваше да навлиза в пределите на тяхната същност.
- Убеден съм! Винаги ли се държиш така надменно? – попита намръщено Карен, хвърляйки прясно месо на трите химери, които стръвно се спуснаха над храната. Аерис не обърна внимание на въпроса, като го счете за ненужен. Обърна се към един от хората си.
- 40 км на север по измерският склон и 60 км на изток, което ще рече: един ден препускане
по Леридовото дефиле.
- Ти си луд! – прекъсна го Карен. - Невъзможно е да стигнем за толкова кратко време. Горите са опасни и няма да рискувам живота на моите хора, само защото ти така си решил. – извика Карен разгневен. Направи опит да го удари, но безуспешно. Аерис хвана ръката му и понечи да я счупи.
- Престанете! До никъде няма да стигнем с вашите дрязги. Животи са заложени на карта, а вие се хапете като побеснели зверове. – обади се Алесий, братът на Карен. Те се обърнаха към него. Карен направи опит да се освободи – напразно. Хватката стана по-болезнена. Алесий се доближи до тях с бавни стъпки и направи знак да прекратят разправията.
- Вие се притеснявате да не изгубите живота си в тази планина, и се наричате ловци? Срам! От кога вие, страхливци, не изпитвате уважение към желанията на Господарката? Ако сте толкова мекушави, вървете там от където сте дошли. Но ако го направите, това означава, че не почитате волята на Господарката и ще трябва да бъдете отцепени. А какво става тогава? Питайте Карен, той знае. Той се засмя присмехулно.
Аерис запази самообладание и не позволи гнева да го заслепи. В гласа му се усещаше нотка на студенина. - Щом Аерис казва да тръгнем по този път, значи ще го направим. Той има право. Нямаме време за губене. – извика Алесий. Карен се намръщи, но нямаше намерение да противоречи повече. Качи се на коня си и чакаше знак. Останалите мъже се съгласиха мълчаливо и се подготвиха за тръгване...
- Следващият път си мери приказките, ловецо! Арогантността ти не познава граници! Приближи се тихо Алесий зад Аерис. Белязаният се обърна към него и направи крива гримаса.
- Не ти отива ролята на съдник. Разкарай се!
- Може да си любимец на Господарката, но това не означава, че можеш да правиш каквото си поискаш. Мисля, че сполетелите те беди са неоправдани, заслужаваш повече. Явно си си заслужил белега.
Младият мъж го хвана за гушата.
- Просиш смъртта си, момче. Последва кратко мълчание. - Тръгваме ли? – рече един от мъжете.
Двамата мъже прекратиха разговора, скочиха върху конете и потеглиха…
Бе около три часа следобед, дата 15-ти е’рин по Екриеновия календар.
Празникът идваше само след седмица, а приготовленията не бяха напълно готови. Всеки даваше нещо от себе си за украсата на града. Девиците излизаха преди да падне росата и бродеха из гората, търсейки цветове на млада ехрина, цвете, което растеше само в месеца на Покровителката. От кичестите цветове виеха венци за младите и правеха ароматен чай за старите. Младежите и възрастните мъже ходеха на лов, а децата обикаляха домовете, освещавайки го със своята невинност, носейки изконната жизнена сила на съзиданието. Жреците се заселваха в храма на Богинята и извършваха тайнствени ритуали.
Традициите строго се спазваха от жителите. Те бяха тяхната същност, запазвайки ги живи през хилядолетията. Дори майка Нерика беше в града заедно с дъщеря си и помагаха за приготовленията.
- Майко, дали Ериен ще се справи? Надявам се, че учителят Кера ще прояви снизхождение към него. – тихо подхвърли тя.
- На това се надявам и аз, дете. Но моля те, мълчи си сега и не споменавай за това тук. Дори и стените имат уши в този град. – отвърна тя. - Добре, майко. Просто се притеснявам.
- Сега, по-добре да побързаме за да стигнем на време. Трябва да помогнем с каквото можем. – рязко каза Нерика и забързаха крачката си.
Нерика беше дребна на ръст жена, но носеше главата си гордо изправена, гледаше смело и дръзко, защото носеше върху плещите си отминалата слава на своя клан. Тя знаеше коя е, знаеше къде е, знаеше защо е тук и нямаше право на грешки. Беше строга и придирчива към децата си и само очите и с цвят на лешник, издаваха природната и доброта, която тя умело прикриваше зад гъстите си ресници. Носеше дългата си кехлибарена коса на стегната конска опашка, която изпъваше скулите и, придавайки на лицето и младежко излъчване.
Залезът настъпи по-бързо от обикновено. Птичите песни замряха. След тях настъпи гробна тишина. Гората и нейните обитатели притихнаха в здрача. Усещаше се само лекото шумолене на листата, и вятърът утихна. Доволни от добре свършената работа, всички се прибраха по домовете си за да се насладят на предпразничната вечеря. Виемера и майка Нерика също се прибраха. Виемера бе направила вечерята и чакаха Ериен да си дойде.
- Майко, брат ми още го няма. Притеснявам се. – рече загрижено младата девойка, която беше седнала в креслото.
- И аз се притеснявам, но все пак е при учителят. Трябва да се прибере скоро. – отвърна и.
- А ако не си дойде? Ще отидем да го потърсим, нали майко?
- Нека изчакаме още малко. – каза Нерика в опит да избегне следващ въпрос.
А какво всъщност се случваше при Ериен?
- Приключихме за днес. Надявам се, че си научи урока и повече няма да правиш подобна грешка като днешната, синко. – запъхтяно каза Кера, който стоеше пред него с меч в ръка. Момчето лежеше на тревата.
- Да, учителю, разбрах. Няма да се повтори. – отвърна. Кера се усмихна, отиде до него и му помогна да се изправи.
- Свободен си, синко. Можеш да се прибираш. Семейството ти сигурно се притеснява.
- Добре. – рече в полуглас момчето. Изтупа дрехите си и тръгна към изхода. Кера го последва.
- Ще те придружа до вас. През нощта горите са опасни. - Щом настоявате, учителю. - каза Ериен, който все още не се чувстваше на себе си.
Тръгнаха. По път никой не отрони дума. Мълчанието между тях беше заредено с напрежение. Не след дълго пристигнаха. Сестра му отдавна беше заспала. Сега пред тях стоеше притеснената майка.
- Прибрах се, майко. Извини ме за закъснението.
- Сигурно сте гладни. Елате. Разговорът бе кратък. Погледът и срещна този на Кера над главата на момчето и в него се таеше въпрос. Кера усети притеснението й и се почувства неловко. Не биваше да допуска грешки както тази вечер. Трябваше да защитава момчето, да бди над него, както беше обещал.
- Ще си тръгвам, госпожо. Извинете ме. И не закъснявай утре следобед. – обърна се към Ериен преди да затвори вратата след себе си. Момчето стоеше мълчаливо.
- Ще вечеряш ли?
- Не съм гладен.
- Тогава си лягай. Утре ще е тежък ден.
Свещите в къщата угаснаха. Кера стоеше изправен до портата и се взираше в тъмнината сякаш чакаше нещо. Вътре в тъмната стая Нерика лежеше с отворени очи. Цялото и тяло беше нащрек. Усещаше, че нещо ще се случи… „Върви си! Нищо не можеш да направиш! Момчето е наше! Душата му й принадлежи!”. – прокънтя в главата му. Рязко се обърна и очите му се вторачиха в тъмното, което започна да добива очертания. Сенките бяха две. Не приличаха на нищо, което познаваше. Просто две черни спирали, които го хипнотизираха. Той бързо отмести поглед. Знаеше, че ако продължи да ги гледа, ще забрави. Шепотът в главата му продължаваше. „Никой не може да го спаси! Утре душата му ще се слее с нея. Не можеш да го опазиш. Тя взема всичко, което и принадлежи.” - Неее! – чу се да крещи. - Този път не! Този път тя няма да получи нищо! Повече никой няма да страда! Махайте се! Той вдигна ръка в заклинание. Блесна мълния и разцепи тъмнината. Сенките изчезнаха. И тогава я видя. Нерика стоеше на прозореца и гледаше със странен поглед. Поглед, в който се четеше решителност. Кера разбра. Тя беше готова. Готова да защити детето си. Бяха съюзници...
© Нина Чалъкова Todos los derechos reservados