Не знам какво ме прихвана така изведнъж, ама ми се върнаха изневиделица рояк картинки от едно отда-а-авна минало време. По принцип за всичко си има причина, нали така? Ама де факто, откъде се взеха, знам ли? Аха! Знаех си! Има круша опашка. Замириса ми. А това няма как да го объркам никога. Замириса ми на печени чушки. На печката отвън, до лятната кухня. Тоя аромат няма равен. Триста ти наргилета, трева и тям подобни. От тая миризма  изпадам в истинска нирвана. И май точно това ми се случва днес. Дошло е време значи. Така, без да се усетим, навлизаме между двата най-хубави сезона на годината. Времето, за което давам мило и драго - сутрин е хладно и свежо, денем е топло и приятно, вечер е романтично и едно такова пивко... Вечер, по хлад, пъргави баби като майка ми (Господ здраве и живот да ù дава) берат червените чушки за низане в едната кофа, в другата - тия за печене. Сутрин, рано, на разсъмване, немирни старци, като баща ми (и него да го пази Господ) наклажда печката и докато напече слънцето, са опекли камара чушки. После цели часове из махалата една неповторима миризма се но-оси, но-оси... Ох, та и днес така ме отнесе. Отнесе ме години назад...
..............................................
  - Още десетина дни и край с ваканцията. - рече комшията Краси.
  - Да бе, откъде знаеш? - пита другият ми комшия, Емил.
  - Знам! Баба пече чушки.
  - Че какво като пече? Нека си пече. Ще прави лютеница.
  - А бе, тя и пълнени чушки може да прави, ама на нас малко ни остана - тъжно се включих и аз.
Бяхме се излегнали на тревата, зад воденицата, гледахме в синьото небе, изпъстрено с малки бели облачета, с най-различни форми и вече почти тъгувахме за отминаващото лято, за отиващото си безгрижие и за настъпващите "тежки", пълни с "отговорности" учебни дни.
  - Вижте, вижте! Е-е, оня облак. Все едно, че е параход. Хайде, да си представим, че сме в него и отплуваме оттук, за там, където отлитат щъркелите - реших да поизместя темата.
  - Аха! И няма да ходим на училище! - бях подкрепен от Емил.
  - Ама сте шантави! Качете се, ако искате на дядо ми в каруцата, ама от училището няма спасение!
А наборът ми Краси, хич не беше глупаво хлапе, само дето като го домързеше, можеше и да се схване. Затова и училището му беше болка. Не стига, че нямаше да може да тича край реката, да ходи за риба, да се прави на индианец из баира, в акациевата гора, ами на всичкото отгоре, трябваше да губи и ценно време, с разни уроци и домашни. Гадост! Като се замислих, и на мен нещо не ми харесваше тая перспектива. Доядя ме и казах:
  - Че не можаха да го направят това училище по-далеч от нас, ами и то тук,  до реката.
  - Ами то всичко важно е тук, до реката - констатира Краси. - Ето - воденицата, казанът, лимонаденият цех, баничарницата, пазарът... че и училището. Къде другаде да го направят иначе. Нали тук са най-важните хора!
  - Верно ли? - измъца Емил.
  - Кое бе?
  - Че сме най-важните?
  - Абе не точно ние! Ама иначе е верно. Баща ми казва, че реката тикви не ражда, а е цял университет и само мозъци бълва. Даже си има специално име нашият край.
  - Ъ? И какво е то?
  - Ам-м, чакай! Аха! Баща ми казва, че тук ни викат "Бара брашно корпорейшън и сие мастило".
И докато проумеят какво пък точно значи това, откъм мостчето, над воденицата, се изтопурка Манчо и се провикна:
  - Е-ей, ставайте да се бием с джанки!
Което беше достатъчно да се забравят всички философии по отиващата си ваканция, по шарките на небето или по абревиатурата на тоя чудноват свят. Така няколко десетина-дванадесет годишни хлапета прекарваха времето си в "природо-научния университет" до реката, зад воденицата. И тогава, по това време, миришеше на печени чушки...
.............................................
  И днес така. Мирише на печени чушки, та чак машина на времето не ти трябва. Само затваряш очи и си избираш годината. Е, вярно, само назад може да се пътува така, ама напред какво ли да търся? От цялата абревиатура, "създадена" и "патентована" от Пешката (така казваха на Краси на баща му), днес е живо само и все още училището. По-жив от него е само споменът, архивиран в RAM-а на героите от онова време. Често се сещам за него. И си мисля, че ако беше жив днес на Краси баща му, щях да го попитам:
  - Чичо Благо, може ли да пообогатя онова определение, дето ти го измисли?
  - Я да видим? - щеше да ми отговори той.
И щях да го допълня така: "Бара брашно корпорейшън и сие мастило дринк прадакшън"
  - Браво, нашия! - щеше да възкликне той. Сигурен съм.
А сега? Сега само миризмата на печени чушки ме но-оси, но-оси...