Перфектният съпруг

     Нещо я караше отвътре, та се беше разшетала вкъщи, а беше Разпети петък. „На този ден нищо не се прави, но работата не е грях“ – си мислеше Стела за свое оправдание и продължи да лъска подовете с препарат. Реши да зареди пералнята и посегна към панталона на мъжа си, окачен в антрето. Бръкна в джобовете по навик да няма нещо ценно, но от това което намери ù се подгънаха коленете. Гледаше и не вярваше на очите си. Беше най-обикновена фактура за платена вода на касата на EasyPay, само че не се отнасяше за тяхната вода, тази на семейното им жилище, което споделяха с Делян вече двадесет години. В първия момент не знаеше какво да прави. Върна панталона на закачалката и отиде в кухнята с бележката в ръце. До прозореца на дневна светлина я прочете отново. Нямаше грешка, че тази вода беше  за наследствената къща от леля ù, разположена в полите на Витоша. Милата леля Славка! Нямаше деца и направи на любимата си племеничка дарение срещу гледане. Стела се грижеше безкористно и всеотдайно в последните години за нея, тичаше от работата си в Мола да ù занесе продукти и лекарства, водеше я по болници, дори оставаше като придружител, когато се налагаше. След операцията за перде на очите направо си я взеха с Делян в гарсониерата. Леля Славка почина тихо и кротко в съня си от старост  преди три години.

     Трябваше да си събере мислите. Не обичаше прибързаните решения. Бавно сгъна листа с платената фактура и го пъхна обратно в джоба на панталона. Вече не ù се переше, всъщност нищо повече не ù се правеше. В такива случаи Стела взимаше червило и бавно го нанасяше на устните си пред огледалото. Отсреща я гледаше дребна блондинка, на която годините все още не личаха.  Нима е била сляпа. Тя, която се дразнеше от колежките си, които все  се оплакваха от мъжете си. На коя мъжът ù пиел, на другата – висял в сайтове за запознанства и секс чатове, трети - не давал пари вкъщи, четвърти - започнал изведнъж да ходи на фитнес и да води здравословен начин на живот на петдесет години. Само ги слушаше, нямаше от какво да се оплаче. Все пак те всички имаха деца, докато тя и Делян нямаха.  Предлагаше му да се разведат, но той категорично отказваше. Казваше, че я обича и че тя е смисълът на живота му. Делян! Нейният съпруг беше идеалът за мъж. Бяха хубава двойка – той висок, мургав, с топли бадемови очи, а тя – нежна и бяла, неговото слънце, както той я наричаше.  Носеше ù кафето в леглото, правеше ù закуски в неделя, готвеше, купуваше ù подаръци и цветя за рождени дни и празници. Посрещаше я от работа, за завист от страна на колежките, пазаруваше, ходеха на почивки все заедно. За двадесетгодишнината от сватбата я заведе на круиз из гръцките острови. Работеше на две места - като охранител и поддържаше компютрите в един офис.

     Чу шум от отваряне на външната врата. Делян се беше прибрал натоварен с кора бели яйца,  агнешки бут и козунак за Великден.

- Утре ще боядисваме, слънце, ето взел съм ти и перлени бои с бодър глас я посрещна той. Стори ù се някак неестествен и възбуден.

- Да, утре е Велика събота, утре се прави всичко –  машинално отговори Стела.  Започна да подрежда с бавни движения продуктите в хладилника, но фактурата не излизаше от ума ù. Дали да не го попита директно. Знаеше, че в къщата на леля ù е настанил някакво младо семейство, което си беше поело разходите. Жената била негова колежка, нова в техния офис, а мъжът работел в някаква строителна фирма. Искали да се установят в София. Нека да им подадат ръка. Такава беше и първоначалната идея - те ще направят ремонт на старата къща, без да плащат наем, и когато всичко стане готово тя и Делян ще се преместят там, тогава ще си осиновят и детенце. Стела нямаше нищо напротив, дори се зарадва в началото. После няколко пъти караше Делян да отидат да видят как върви ремонта, но той отклоняваше и казваше, че „не е удобно, да не излиза, че ги притискаме. Те са младо семейство, имат парични затруднения, но ремонтът все пак върви“. Разкъсвана между работата, бяха я повишили да отговаря за сектор продажби, и грижите по лелята, Стела все не намираше време да отскочи до старата къща и да види как върви ремонта. Делян я уверяваше, че всичко е наред, слагали полиран гранитогрес и точно сега не бил момента. Ставаше все по-мил и все повече я отрупваше с подаръци.

- Не ме ли чуваш, слънце? – Стела се сепна. Делян я гледаше изправен на вратата в кухнята.

- Извинявай, скъпи, не те чух!

- Попитах те колко бучки лед искаш в уискито? Взел съм ти със син лейбъл! Виж!

- Три, както винаги, идвам, търсех кашуто – Стела нервно изсипа ядки в кристална купичка и се настани до него на кожения диван в хола. – Хайде наздраве!

Програмата по каналите както обикновено беше скучна, гледаха някаква стара комедия, после се любиха. Делян беше изключително нежен и се стараеше максимално да я задоволи, но Стела не можа да се отпусне и през цялото време си мислеше само и единствено за фактурата.

- Харесва ли ти? – шептеше в ухото ù той. Но тя не го чуваше. Ами ако там нямаше никакво семейство, всъщност тя не беше виждала никой – нито мъжът, нито жената. Делян започна да работи като охранител откакто леля Славка освободи къщата и се премести при тях. Викаха го по всяко време по спешност, дори по нощите, но нали такава му беше работата. Той се ядосваше и тръгваше. А дали наистина се ядосваше или просто беше за пред нея?

- Не ти харесва – продължаваше той.

- Харесва ми, скъпи! – отговори тя. Делян беше добър в леглото и ставаше все по-добър. През последните години беше усвоил нови сексуални техники и умения, които прилагаше със силата и упоритостта на необуздан жребец. На Стела ù беше приятно и го отдаваше на засилващата се с годините хармония помежду им.

На сутринта се събуди от познатия аромат на прясно сварено кафе. Делян влезе както винаги бодър и усмихнат в спалнята с подноса в ръце.

- Ей, сега ставам, скъпи! – но не ù се ставаше. Главата ù бучеше, някакви шишове я пронизваха, „сигурно е от уискито“ – помисли си тя. В това време телефонът на Делян прозвъня. Нямаше съмнение, че пак служебно го търсят.

- Ще трябва да тръгвам, слънце! Тези хора не ме оставят намира.

- Тръгвай! Аз ще си пия кафенцето и дано бързо да си дойдеш. – в главата на Стела имаше вече готов план. Беше изчислила точно времето, за да стигне до там и малко преди него.

     Двамата вървяха един срещу друг по тротоара като в забавен каданс и се засякоха точно пред  олющената порта на сгушена навътре стара рушаща се къща.  Делян носеше в едната си ръка кора бели яйца, а в другата стискаше торбичка. Стела вече знаеше какво има в нея. На двора малко момченце на около четири годинки караше колело, като го видя се обърна към отворения прозорец на първия етаж и се развика:

- Мамо, мамо, тати носи яйца!