То така се казва. Щото било демокрация. Преди не беше така. Преди имаше цяла народна демокрация. И от време на време родителите на Пешо, а накрая и сам той, излизаха една неделя из на сред село, както викат у нашенско. На площадчето между местната забележителност – партизанския паметник с полуразличим пол на скулптурата, и още по-важния обект на възхищение – пътя до града, дето беше станал исторически, щото го строяха по-дълго от египетските пирамиди, имаше опънат огромен червен плат. На който, разказват все още живи очевидци, навремето пишело „Гласувайте за работническо-селска власт!“. Когато Пешо тръгна по повика на кмета и партийния секретар да гласува, на плата нищо не се четеше. Ама нямаше нужда – всички помнеха призива.

И го въплъщаваха в дела…

Влизаха в голямата зала на читалището, дето можеше да побере дори сто човека, отиваха при масата с бюлетините, подминаваха паянтовата дървения със сиви дрипави платнища, обявена за черна стаичка, и пускаха бюлетините директно в прозрачната урна. Подминаваха, защото народът нищо не криеше от партията си, както и партията от народа. Предварително му казваше кого трябва да избере. И знаеше, че всичко ще е по плана.

Нали планова народна демокрация беше…

Ама после по върховете стана смяна. Старите партийци отстъпиха местата си на младите партийци. Които пък се разроиха. А Пешо от млад с пчели се занимаваше, даже още гледа два кошера. И добре знае какво е рояк. Като се отцепи, като хвръкне нейде, като увисне я на дърво, я на стряха… Че и жилят, пустите му пчели… Докато някой ги примами с маточина в сандък или кашон, пренесе в двора си, пусне ги в новия кошер. И му носят мед… Ама за това трябва да ги подхранва човек, да се грижи, да…

С две думи – разроиха се и политиканите. И, след много кавги и кандърми, в селото останаха три партии и няколко съюза. Едните бяха ясни – винаги управляващи. Сменяха само названието на табелата над старото кафене. Другите уж опозиция, ама все в това кафене седяха, шушу-мушу с управляващите въртяха… Абе, оправяха се…

Със съюзите – още по-лесно. Върне се за малко на село някой пишлегар, завършил нещо си изнесено и донесено в града, обяви, че прави съюз за еди-какво си. Та в село имаше за тридесет години барем сто съюза. Съюз на десните левичари, съюз на царистите, съюз на републиканците, съюз на еколозите, съюз на зоолозите, съюз на свободните жени, съюз на свободните от жени…

А, тия последните само се появиха у наше село. И повече не ги видяха. Освен фелдшерът, де – докато ги превързваше след опита им да проповядват гейвропски ценности в кръчмата. И то баш в петък вечер пробваха…

Та и тая неделя Пешо тръгна да гласува. Той вече си знаеше за кого. Не, че е важно. Който и да е кмет – пари няма, трапищата си остават улици, водата в чешмите носи живот /в натуралния му вид/, Гошо Мечето жъне чуждите ниви и пуска по някой лев рента, а в селото жителите намаляват.

То вече и жители не им викат, щото живот ли е…

Ама все пак над петстотин са. Оцеляват напук на демокрацията.

Всчки знаят. И Пешо знае – избран е Киро. Избран от когото трябва. Но селяните е нужно да си поиграят на избори. Затова кръчмата на Киро е отворена от снощи. Пък тъкмо е срещу читалището, та не е трудно да се види кой набива кебапчета и ги прокарва с биричка от големите пластмасови туби. Нищо незаконно – даже полицайчето, дето трябва да пази реда в тоя ден, си хапна и му удари две-три чаши. Щото цяла нощ пази в дома на вдовицата Гана – бая ще да го е уморила…

Е, има и други кандидати освен Киро. Има, ама и те не вярват в късмета си. Щото късметът иска подхранване. А то само с голи приказки…

На Пешо не му се ще да гласува за Киро. Не, бе – не отказа кебапчетата, изсмука бирата, мушна в джоба шумящата двайсетачка… Ама някак си… Не му е кеф! Дето вика Мишо комшията му – остатъчен човешки срам. Макар че – пазарна демокрация е. Всичко се купува, всичко се продава. Защо тогава на Пешо му е терсене, че продава гласа си?

То и какво да го прави тоя глас? Ни му носи печалба, ни дивиденти, ни ренти, ни… Да го завре… И Пешо сам се спира. Не бива тия мръсни мисли. Още не му е дошло времето. Макар че се усеща – иде, иде…

Обаче, засега е рано. Пък и що апапи на Киро са се насъбрали. Барем петима са в уж независимата комисия. И трима на читалищната врата. И двама в залата – уж се мотат, ама добре гледат…

А кака Дона сутринта пак му чете селски морал на Пешо. Стига вече с това оригиналничене, три деца има, може някое да се върне в село, пък и кметът е всичко тука, една тапия да ти потрябва, може да ти направи сечено. И най-важното – няма за кого другиго да гласува човек! Няма! Де Киро, останалите все кировци – само името на кмета ще е различно…

Та Пешо е вече примирен. Ще гласува за неговата мама… И после, като го стегне стомахът от сухоежбината, ще псува в кенефа… Барем е до празния вече обор, няма кой да го чуе…

Но Пешо е инат човек. Влиза в заличката и отива право при бюлетините. И – о, изненада! – те били в черната стаичка? Стига, бе… Ега ти новата демокрация…

То, вярно – през съдраните платнища всичко се вижда, ама все пак…

Демократично начало, демек…

И Пешо взема бюлетината, вдига я високо, даже я размахва. А през това време с лявата ръка отмъква някаква друга бюлетина. С гръб е към нея, не я вижда каква е, важното е, че не е Кировата..

После ловко се завърта, блъска се в дървенията, уж объркан се подпира, бюлетината с Киро изчезва в джоба, другата е вече сгъната. След което пада в урната…

Още в шест часа Киро нареди Мемо с кларнето и Ибрям с тъпана да свирят. Преброили са неговите хора бюлетините. Голяма победа! Пак ще е кмет!

При това – на нула срещу опонентите.

Важното е, че демокрацията побеждава. И Пешо е добре – пета чаша бира пие, два пъти ходи да пикае, псува тая простата… Ех, и тия избори минаха…

Абе, живи да сме…

Интересно - https://genekinfoblog.wordpress.com/