То така се казва. Щото било демокрация. Преди не беше така. Преди имаше цяла народна демокрация. И от време на време родителите на Пешо, а накрая и сам той, излизаха една неделя из на сред село, както викат у нашенско. На площадчето между местната забележителност – партизанския паметник с полуразличим пол на скулптурата, и още по-важния обект на възхищение – пътя до града, дето беше станал исторически, щото го строяха по-дълго от египетските пирамиди, имаше опънат огромен червен плат. На който, разказват все още живи очевидци, навремето пишело „Гласувайте за работническо-селска власт!“. Когато Пешо тръгна по повика на кмета и партийния секретар да гласува, на плата нищо не се четеше. Ама нямаше нужда – всички помнеха призива.
И го въплъщаваха в дела…
Влизаха в голямата зала на читалището, дето можеше да побере дори сто човека, отиваха при масата с бюлетините, подминаваха паянтовата дървения със сиви дрипави платнища, обявена за черна стаичка, и пускаха бюлетините директно в прозрачната ...