Това е история за един хотел. Това е история за един куфар. За чифт черни токчета. За една униформа. За едно червено червило. За един кок. За една усмивка, зад която се крие много болка.

  Позиционирана съм в Индия. Едва дишам. Потя се, обезводнена съм и съм със стомашни спазми. За втори месец се връщам тук и вече си задавам въпроса искам ли трети. Возя се в традиционното такси тук-тук с миризлив шофьор, който току-що избегна поредния челен сблъсък камиона отсреща и досадна колежка, която ми обяснява колко струва новата ѝ спирала. Прибирам се в стаята си и минавам през тоалетната. Отивам на прозореца и паля цигара. Гледам как в къщата срещу хотела двама индийци се поливат с кофа вода. Това е седмичната им баня. Сядам пред компютъра да скролна фейсбук. Паля втора цигара и си сипвам от патрончето, което помъкнах от България, нищо че е 2 на обед - трябва да си легна в 6. Пак скролвам фейсбук. Преговарям си темите за месеца и лягам стресирана, колко ли ще ме изпитват в 4 сутринта. Въртя се, не мога да заспя, пак се въртя, дърррр, алармата звъни - 2 часá сутринта, време е да ставам. Правя кафе и паля цигара. Удрям се два пъти в ъгъла на леглото, тегля една псувня и се чудя, защо не са ги заоблили? Отивам в банята. Пускам врялата вода и дремя под душа. Сега вече ми се доспа. Изяждам една филия с хляб и сирене, който все още къткам от Била. Гримирам се. Получи ми се. Сега и досадния кок. Втори път го оправям вече и е време да го бетонирам с лак. Нахлузвам сивия чорапогащник и обличам униформата. В куфара съм се запасила със Стоперан, защото тук може да се н*****ш само докато дишаш. Последни щрихи и скачам в обувките. 4 часа е. В асансьора съм и преговарям за последно командите за евакуация. Вратите се отварят и виждам три кисели физиономии да ме чакат. Явно съм закъсняла. Сядам на „горещия“ диван във фоайето и старшата започва да бълва въпроси към мен. Мхм, нарочила ме е. Първата стресова фаза свърши. Сега и полета. Да, стюардеса, ама бъзла, дали няма да има терорист на борда и дали ще кацнем безаварийно. Излитаме. Време е да сервирам и да правя тигели, като хамава по пътеката. Дзън-дзън - вода, кафе, чай, ненавиждам този бутон. Затегнете коланите, ще кацаме. Последно проверявам натъпкала ли съм боклука на не наялите се босоноги, но винаги усмихнати индийци. Кацнахме. Хайде сега още 3 часа на обратно. Полета мина. Прибираме се. Краката ми са подути. Коремът ми ще експлодира всеки един момент. Още 40 минути до хотела и ще възседна санитарния трон. Ох, стига толкова стрес и нерви за днес. Я да видя, кой ми е писал. Успявам за 2-3 минути да се чуя с някой от семейството ми или приятелка, да си драснем 2 реда и това е. Стига толкова за днес, все пак имаме 5 часа разлика. Или трябва да се спи или да се работи. Паля цигара и всичко започва отначало.

Това беше типичния ден на една стюардеса, петчасовата разлика за сбъдването на една мечта.