Пет часа разлика
Това е история за един хотел. Това е история за един куфар. За чифт черни токчета. За една униформа. За едно червено червило. За един кок. За една усмивка, зад която се крие много болка.
Позиционирана съм в Индия. Едва дишам. Потя се, обезводнена съм и съм със стомашни спазми. За втори месец се връщам тук и вече си задавам въпроса искам ли трети. Возя се в традиционното такси тук-тук с миризлив шофьор, който току-що избегна поредния челен сблъсък камиона отсреща и досадна колежка, която ми обяснява колко струва новата ѝ спирала. Прибирам се в стаята си и минавам през тоалетната. Отивам на прозореца и паля цигара. Гледам как в къщата срещу хотела двама индийци се поливат с кофа вода. Това е седмичната им баня. Сядам пред компютъра да скролна фейсбук. Паля втора цигара и си сипвам от патрончето, което помъкнах от България, нищо че е 2 на обед - трябва да си легна в 6. Пак скролвам фейсбук. Преговарям си темите за месеца и лягам стресирана, колко ли ще ме изпитват в 4 сутринта. Въртя се, не мога да заспя, пак се въртя, дърррр, алармата звъни - 2 часá сутринта, време е да ставам. Правя кафе и паля цигара. Удрям се два пъти в ъгъла на леглото, тегля една псувня и се чудя, защо не са ги заоблили? Отивам в банята. Пускам врялата вода и дремя под душа. Сега вече ми се доспа. Изяждам една филия с хляб и сирене, който все още къткам от Била. Гримирам се. Получи ми се. Сега и досадния кок. Втори път го оправям вече и е време да го бетонирам с лак. Нахлузвам сивия чорапогащник и обличам униформата. В куфара съм се запасила със Стоперан, защото тук може да се н*****ш само докато дишаш. Последни щрихи и скачам в обувките. 4 часа е. В асансьора съм и преговарям за последно командите за евакуация. Вратите се отварят и виждам три кисели физиономии да ме чакат. Явно съм закъсняла. Сядам на „горещия“ диван във фоайето и старшата започва да бълва въпроси към мен. Мхм, нарочила ме е. Първата стресова фаза свърши. Сега и полета. Да, стюардеса, ама бъзла, дали няма да има терорист на борда и дали ще кацнем безаварийно. Излитаме. Време е да сервирам и да правя тигели, като хамава по пътеката. Дзън-дзън - вода, кафе, чай, ненавиждам този бутон. Затегнете коланите, ще кацаме. Последно проверявам натъпкала ли съм боклука на не наялите се босоноги, но винаги усмихнати индийци. Кацнахме. Хайде сега още 3 часа на обратно. Полета мина. Прибираме се. Краката ми са подути. Коремът ми ще експлодира всеки един момент. Още 40 минути до хотела и ще възседна санитарния трон. Ох, стига толкова стрес и нерви за днес. Я да видя, кой ми е писал. Успявам за 2-3 минути да се чуя с някой от семейството ми или приятелка, да си драснем 2 реда и това е. Стига толкова за днес, все пак имаме 5 часа разлика. Или трябва да се спи или да се работи. Паля цигара и всичко започва отначало.
Това беше типичния ден на една стюардеса, петчасовата разлика за сбъдването на една мечта.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деница Габровска Всички права запазени
