(… кодирах се в твоето ДНК, беше нарочно, НЕ просто се случи… и сега няма избавление) :-)))
Нека оставим слънцето да изгори в очите ни… Докато…
Харесва ми да те наблюдавам как дишаш. Искам цялото ти тяло да ме диша така. Поемаш глътка въздух, равен на вечност и има някаква болезненост, защото не го очакваш, не и по този начин – дързък и разкъсващ. Това е моят силует. Той се влива в теб и заема формата на тялото ти, така сякаш винаги е бил там.
Как сме живели с тази липса досега?
Пасваме си. Няма разминаване.
Милвам те. Отвътре.
Кожата никога не би могла да улови и пресъздаде този допир, страда от недостиг на чувствителност… към тези сили на триене (нали се сещаш без описание?! Родени сме да летим, а не да вървим по тротоарите. Познава се по следите, които оставяме след себе си).
Сега ме обичаш най-много. Сега съм най-близо до теб, толкова, че не можеш да ме докоснеш, затова трябва да докоснеш себе си… да обичаш себе си. Дишането ти се накъсва. Потъвам. В теб.
Цветовете придобиват мирис ...