Главният редактор на вестник "Нова демокрация" влезе в кабинета си, хвърли един поглед на кореспонденцията и приседна върху бюрото. Взе всички писма и, едно по едно, се осведоми за подателите им.

     "Нищо спешно"  -  каза си той наум и седна в креслото си. Набра един телефонен номер и делово се осведоми:

     - Как вървят нещата?

     - Добре. След ден-два, започват с изплащанията  -  отвърнаха му бодро оттатък.

     -  Тъй, тъй  -  каза повечето на себе си той и взе писмото, намиращо се най-отгоре на купчинката. Съдейки по адреса, то бе изпратено от някой си г-н Априлов, живущ в неголям крайморски град.

                                               "Господин главен редактор  -  пишеше в него,  -

     дълго се двоумях дали да Ви пиша, но накрая се реших, тъй като става въпрос за бъдещето на децата ни. Навярно Вие също сте свидетел на това как тъй нужните ни гаражи поголовно се ромонтират и превръщат в барове, закусвални и тем подобни заведения.Не че съм против просперитета на своите съграждани, но тази тенденция е най-малкото безперспективна..."

     - Ало, Нели  -  обади се главния редактор на секретарката си, прекъсвайки четенето,  -  купи ли цветя на жена ми?

     - Разбира се, господин...

     - Изпрати ѝ ги, ако обичаш, както се уговорихме. И, докато не съм забравил - тук съм само за поетесата Блага. Официално, все още съм в командировка!  -  каза на един дъх той и отново зачете писмото.

     "... През целия си съзнателен живот, съм се ръководил от своето вътрешно чувство за справедливост. Ненавиждам подлостта, глупостта и шикалкавенето! А всичко това присъства в парламента. Кажете, не е ли тъжно положението, в което сме принудени да живеем днес? А войната, която се води буквално на няколко метра от границата ни  -  нима тя не е заплаха за нашето съществуване? Нима действително сме длъжни да вярваме (при това безусловно!) на по-силните от нас държави?... Всъщност, май се поувлякох. Не за това, всъщност, исках да Ви пиша. Повярвайте ми, аз също съм за частната инициатива, но просто не мога да мълча и наблюдавам безучастно как ЕДИНСТВЕНАТА детска площадка на нашата улица се превръща в бутик за дрехи! Вярно е, че тя бе (и си остава) частна собственост, но защо продължаваме да работим така усърдно за отчуждаването на децата ни, и така вяло за тяхното щастие..."

     На вратата се почука.

     - Да? - вдигна поглед към нея, главния редактор.

     В кабинета му влезе една представителна дама, която небрежно беше разкопчала кожуха си от норки. Недочакала устната покана на мъжа зад бюрото, тя пристъпи напред, завъртя се в кръг, и хвърли хищниците със стъклени очи върху прехласнатата му физиономия. Той, от своя страна, ги улови във въздуха с дясната си ръка, а с лявата - пусна писмото в кошчето за боклук. Без да отделя очите си от тези на палавата си гостенка, шумно помириса ухаещия на "Кристиан Диор" кожух и последното нещо, което успя да каже по телефона на секретарката си, бе:

     - Няма ме!!!

1994 г.